Емил Ценков
Изтеглянето на Запада от страната облагодетелства най-вече стратегическите интереси на Китай.
В началото на юли американските войски евакуираха Баграм – най-голямата военновъздушна база в Афганистан. През нощта, изключвайки след себе си електрическото захранване и без да уведомят официално властите в Кабул. Не че изтеглянето им беше изненадващо. Дни по-късно в главната квартира на американските сили в Кабул досегашният им главнокомандващ ген.Скот Милър предаде щафетата на шефа на Централното командване, който ще следи ситуацията в Афганистан от Тампа, САЩ. Докато друг генерал, базиран в американското посолство в Кабул, ще обезпечава сигурността на дипломатите. Цялостното изтегляне на американския военен контингент, както и на повечето контингенти на страни-членки на НАТО, приключва в края на август. Засега не е ясно, дали Турция ще реализира идеята си да разположи свои сили за охрана на летището в Кабул. Талибаните заплашиха, че ако това се случи, турските военни ще се превърнат в тяхна мишена.
Ще оцелее ли властта в Кабул?
Очаквано изтеглянето на колективния Запад от Афганистан рязко активизира военните действия на онези, които вече тръбят, че са сразили поредните неверници от империите, които са искали да ги подчинят. През изминалите дни талибанските отряди проникнаха във втория по големина град Кандахар, установиха контрол и върху стратегически и икономически ключовия контролно-пропускателен пункт на границата с Пакистан.
Прогнозите за оцеляването на режима на Ашраф Гани са песимистични – от седмици до няколко месеца. Припомня се и че просъветският режим на Наджибулла се е задържал 3 години след изтеглянето на съветската армия през 1989 г. Съдбата на режима в Кабул вече ще зависи от боеспособността и особено от мотивираността на над стохилядната армия, противостояща на талибаните. Пентагонът обещава подкрепа чрез въздушни удари на досегашния си съюзник. По-скоро Вашингтон ще се постарае да евакуира част от проамериканския елит в Кабул и преди всичко близо 18 хилядите местни преводачи от английски и техните семейства.
Защо се стигна дотук?
През 2019 г. след съдебно решение за достъп до информация в. „Вашингтон поуст“ получава от Пентагона близо 2 хил.страници с интервюта на американски военни с опит от войната в Афганистан. Това „ведомствено“ проучване очертава отчайващата действителност в страната след близо 20 години война: възходът на талибаните, заплахата от остатъчната Ал-Каида и от местния клон на „Ислямска държава“, погрешната или неефективна тактика на американския контингент, огромната корупция на кабулския режим и многократното увеличаване на производството на хероин.
В САЩ това е една от най-болезнените теми – след като бяха изхарчени над трилион долара и над 2000 американски военни загинаха, обществеността е срещу продължаването на „вечната война“. Вярно, че болният мозък зад атаките на Световния търговски център в Ню Йорк Осама бин Ладен беше убит и че САЩ вече не живеят с ужаса на терористичните заплахи от страна на ислямисткия фанатизъм. Но анализаторите си задават въпроса: нима войната срещу Ал-Каида, тази фундаменталистка структура със саудитски корени, трябваше да се превърне в прототип на „вечните войни“, опустошили Афганистан и довели до сходни резултати и в други ислямски държави?
И неотдавнашната кончина на бившия шеф на Пентагона Доналд Ръмсфелд се превърна в повод за горчива равносметка. Навремето той бе възхваляван като архитект на светкавичната война от въздуха, която през 2001 г. доведе до капитулацията и бягството на талибаните от Кабул. Но триумфализмът на администрацията на Буш-младши, която тласна неоконсерваторите към сходната авантюра и в Ирак, скоро беше опроверган от фактите: лошо въоръжените талибански отряди се оказаха труден противник за единствената световна суперсила. Афганистан се стана нерешим проблем и за Обама и неговото обкръжение. Дори мандатът на Тръмп не стигна, за да се реализира сключеното с талибаните през 2020 г. споразумение.
Каквито и грешки от военно естество да бяха допуснати от Вашингтон през последните 20 години, те бледнеят пред порочността на доктрината за насаждане на демокрация в преобладаващо племенно-кланови и силно религиозни общества от типа на афганистанското. Без да извлече поука от очевидното, вашингтонският външнополитически елит предприе нова поредица от катастрофални намеси в Близкия изток и Северна Африка под флага на „Арабската пролет“ през 2011 г. и след това. В този смисъл Афганистан се превърна в заложник на самата идея, че привнесената отвън демокрация, при това от немюсюлмански страни, е жизнеспособна. Това удължи неизбежната агония и в Афганистан, и в арабския свят.
Регионални и глобални измерения
Перспективата за завръщане към първоначалната изходна точка в афганистанската трагедия представлява голямо предизвикателство и за съседните държави. През последните седмици Западна и Централна Азия бяха във фокуса на световната политика и дипломация. Борбата за влияние върху тази ключова за региона и за международната сигурност държава се води между основните азиатски играчи, докато Русия се изживява в ролята на покровител на граничещите с Афганистан бивши съветски републики. Неотдавнашното посещение на талибанска делегация в Москва и ангажиментът на ислямистите да не застрашават сигурността на Русия са непряко свидетелство за важността на руския фактор за бъдещето на Афганистан. Призивът на Лавров за рестартиране на вътрешноафганския диалог показва, че Москва и регионалните ѝ партньори по-скоро биха поели ролята на посредници на подобни преговори, ако изобщо се стигне до такива. Но по-голямата изгода на Путин от безславния край на американската намеса в Афганистан е в това, че САЩ губят голяма част от влиянието си в Азия, което в перспектива ще донесе стратегически ползи за Русия.
Техеран също се позиционира като посредник за решаване на вътрешно-афганистанския конфликт. Доскоро шиитски Иран трябваше да лавира между талибаните, с които има доктринална несъвместимост, и зависимия от американците режим в Кабул. Днес като че ли надделява прагматизмът. Проведените в Техеран в началото на месеца преговори между делегации на талибаните и на кабулския режим загатват за по-активна роля на иранската дипломация. От своя страна талибаните вече демонстрираха готовност за съобразяване с интересите на подкрепяното от Техеран шиитско малцинство на хазарейците в стремежа си да тушират негативни реакции от иранска страна.
В много по-губеща позиция е Индия, която започна евакуирането на консулските си служители от страната. Бъдещият „ислямски емират“ може да се превърне в терен за подготовка и инфилтрация в Кашмир на ислямистки терористи, контролирани от пакистанските служби. Освен това, Делхи се опасява и от възникването на нов регионален триъгълник Пекин-Исламабад-Кабул, което би отразило съвпадащите интереси на трите столици и би било сериозна заплаха за индийската сигурност и геополитически амбиции.
Може да се каже, че изтеглянето на Запада в най-голяма степен облагодетелства стратегическите интереси на Китай. Азиатският гигант може да разчита не само на добрите си отношения с Исламабад, но и на зависимостта на афганистанските талибани от Пакистан за овладяване на потенциалните заплахи за сигурността на 80-километровата си граница с Афганистан. За Пекин тази държава има голямо геополитическо значение, вкл. за успеха на проекта „Един пояс, един път“. Поради това очакванията са за активна китайска роля за преодоляване на гражданската война, гаранция за бъдещи масивни инфраструктурни инвестиции в региона.
Иде ли нова емигрантска вълна?
Това е европейският кошмар. Мащабите на бъдещата афганистанска имигрантска вълна ще зависят и от развитието на конфликта, и от поведението на талибаните в отвоюваните градове и територии. Отсега е ясно, че жените и светски настроените слоеве ще понесат най-тежък удар при повторното налагане на ислямистките нрави в обществения живот. А това означава, че със сигурност през близките седмици и месеци все повече афганистанци ще се опитат да преминат по Балканския път към Европа.
