Новото назначение на морския офицер е началник на самостоятелен сектор „Разузнаване“ в щаба на ВМС.
Петко Якимов е капитан I ранг, но отсега има адмиралско излъчване. Той е офицер, който гледа с широко отворени очи към света – еднакво любопитен към голямата си любов – морето, към верността от трите си кучета, към безусловната обич от трите си деца. Изпитва страст както към лова на диви прасета, така и към легендарните битки в историята. В живота го води съдбата, която го изненадва дори в момента, когато му съобщават, че е избран за първенец на випуск „Раковски“ във Военната академия. Малките стотни разлика го определят като отличника победител сред още 7 свои колеги в специалността „Стратегическо ръководство на отбраната и въоръжените сили“.
Първоначалното му любопитство към света го тласка към света на зоологията. Като тийнейджър вече се е понесъл в мечтите си към небесата и иска да е летец изтребител. Малко след като взима зелен паспорт на 16 години, се записва в местния аероклуб в Монтана. Трябва да чака от 2 до 18 години, за да се качи на самолет. Затова се записва за парашутист. Една година учи теория. Успява да направи два парашутни скока, когато закриват аероклуба през 1993 г.
Малко след това му правят операция от херния и става ясно, че няма да може да мине авиолекарската комисия. „Като не мога да летя, ставам моряк“, казва си Петко. Кандидатства във Висшето военноморско училище, но не го приемат. И момчето от Монтана отива в казармата – радиорелейчик в свързочен взвод в мотострелкови полк на Първа армия в Сливница.
„Това са тези, дето бягат и опъват проводната свръзка“, обяснява Петко Якимов. – Голямо бягане падна, изкарах една година в казармата, но станах мъж, истински войник и следващите курсантски години във Варна бяха много лесни за мен.“
В морското училище в специалността „Корабоводене“ следват най-хубавите години. „Правихме прекрасни летни лагери – плуване, гребане и ветроходство с лодките, две учебни плавания. През 1997 г. след втори курс се качва на ветрохода „Калиакра“ за цели 4 месеца – Средиземно море, Атлантически океан, Северно море. „Това е цяла Западна Европа и Скандинавските страни, за едно момче от Монтана, това беше като приказка“, спомня си Якимов.
В казармата станах войник, а на „Калиакра“ – моряк
„Работата с въжетата, платната, битката със стихиите, вълните и вятъра, първия месец се борих с морската болест, докато свикне организмът. През 2000 г. се дипломирах, на мандатната комисия избрах „Първи дивизион патрулни кораби“. Всички казваха, че там службата е най-тежка, но отсякох „Като ще е служба, да е служба“. Изкарах 19 години – от лейтенант до капитан I ранг, щурман на корвета, щурман на фрегата, дивизионен щурман помощник-командир на корвета, командир на корвета. След това отидох за 2 години в „малката академия“ – Факултет командно-щабен. Върнах се пак в дивизиона като дивизионен специалист по артилерийско, ракетно и противоподводно оръжие. След това станах командир на фрегата „Смели“, началник-щаб на дивизиона и командир на дивизиона вече като капитан първи ранг“, описва кариерата си Якимов. Последната му длъжност е командир на Пункта за базиране – Варна, а след това генералщабната академия.
„През годините се бориш не толкова с конкуренция, а със себе си
Като дойде лейтенантът и започнат плаванията, командирите на дивизиони го наблюдават –веднага си проличава дали този човек става за командир, или не. Важни са бързината на реакцията, решенията, спокойствието, хладнокръвието. Често се случва даден офицер да не е подходящ за командир на кораб и той се развива в друго направление. Бил съм отличник, но не пълен, практиката във флота показва – тези, които са пълни отличници, в практическата дейност не се справят добре.“
„Като командир винаги съм давал личен пример и се старая да обединявам хората. Спокоен съм, не викам и не обиждам никого, важното е човекът да се чувства добре. С гонки по устав не става, когато си в морето уставът остава на брега, там действат правилата на екипажа, ако човек те мрази, той не може да действа в аварийна ситуация. Добрият екипаж прави кораба, защото корабът е едно желязо“, смята Якимов.
Според него с новите кораби идват нови предизвикателства. Това е техника, която като технологично ниво е на светлинни години от това, с което разполагаме в момента. „Ще има голям проблем с подбора на хората, голяма част от старшинския състав са хора на възраст, преминали през старите проекти кораби, голяма част от тях няма да се качат на новите кораби и сами разбират, че няма да се справят. Матросите, старшините – всички ще са нови и млади. Ще се работи, но така трябва – с нови хора“, смята първенецът на тазгодишния випуск на Военната академия.
След завършването на СРОВС следва назначение като началник на самостоятелен сектор „Разузнаване“ в щаба на Военноморските сили.
Той е един от малкото офицери, които знаят добре руски език
„Сега е много модерно да си натовски офицер с руски език. Най-малкото, като излезеш на море и някой руски кораб се приближи до периметъра на морското учение, на английски въобще не отговарят по радиото. Но ако ги помолиш на руски малко да се дръпнат, го правят, докато на английски се ослушват и не сработват. Жалкото е, че все по-малко офицери владеят руски, макар че все още на кораба голяма част от названията са на руски – на камбаната казваме склянка.“. Тоалетната е галюн, кухнята е камбуз. Това е българската морска традиция“, казва Якимов.
Експериментът – командирския Рубикон
Всяко плаване си беше изпитание – колкото се отива по-нагоре в службата расте и отговорността. Имахме случай на едно учение „Бриз“ – бях командир на Първи дивизион, командир на флотилията беше флотилен адмирал Чубенков, командващ – контраадмирал Петев. Трябваше да изкараме едната корвета на учението. Но другата беше на задгранично плаване и бяха взели част от екипажа и на втората корвета. Във Варна се оказа че, един от корабите е излязъл от строя и така за „Бриза“ нямаме кораб. Така решиха да изкарат другата корвета – „Решителни“, за учението. Но половината екипаж вече е в морето. Реши се да се вземат хора от Бургас – хора, чийто кораби не са излизали на море от доста време. Имаме една ракетна корвета, не е същата, но подобна. Не плава с години, кадрирана е. Тези хора с години не бяха плавали. Имах един месец до учението – да ги взема и да ги вкарам в час. Беше много напрегната ситуацията. Правихме кратки плавания, излизахме в морето, те бяха забравили доста работи, отпуснали се. Загубили са навиците за плаване, тренинга. На учението има бойни стрелби, ако е да се возим само на кораба, не е проблем. По едно време самите те започнаха да се кефят – единият беше артилерист и вика – аз не съм стрелял!, сега ще стреляш!, отвръщам.
Накрая изпълнихме всичко много добре, а моряците от Бургас останаха много доволни. Защото дотогава ги използваха само да метат и чистят из войсковия район. От Бургас и Варна като манталитет са по-различни. Първата ни реакция беше тия сега ще се изпокарат, едва ли не ще се сбият. Мислим как да го направим, страхът беше доста голям. С тази задача се занимавах лично, прекарах много време на кораба, предупредих варненци всичко да е спокойно, защото трябва да станем един екипаж. Накрая се сработиха, все едно винаги са били един екипаж. Като се разделяха, се прегръщаха и лееха сълзи, хората се разчувстваха. Лично поех отговорността пред двамата адмирали и си заложих главата. Питат ме ще се справиш ли? Ама това е риторичен въпрос. Питат ме понякога младите офицери – кога ще станем капитан I ранг? Отговарям – ще станете, ама тя царската корона тежи, отговорността тежи и понякога мачка!
