Проф. д-р Любомир Алексиев, полковник о.р.
Пилотите имат нужда авиолекарят да е до тях и един от тях
Преди месец в рамките на летния си стаж във ВМА завършилите четвърти курс възпитаници на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” и на Медицинския университет във Варна излетяха с военен самолет „Спартан” от Авиобаза Враждебна до Граф Игнатиево и Крумово. Само за ден те можаха да си представят какво биха работили, ако изберат авиомедицината за свое бъдеще. Това е повод за размишленията на проф. д-р Любомир Алексиев, ръководител на катедра „Авиационна и морска медицина” във ВМА, върху бъдещето на професията на военния авиолекар.
Посещението на двете авиобази беше свързано с развитието на авиационната медицина, която ВМА започна да възстановява като важна медицинска специалност. Защото имаше период, в който тя беше изостанала – кадрово, ресурсно и организационно. Но светът се променя и иска да има авиационна медицина, за да има и модерна авиация. И в контекста на бъдещото модернизиране на авиацията авиационната медицина трябва да върви в крак с този процес.
Нашият принос към това е, че създадохме няколко нови възможности и възстановихме някои. Първо, авиационната медицина да бъде специалност, която да се преподава и популяризира сред медицинските среди. Вярно, че тя е рядка специалност и не е много привлекателна по отношение на реализация на медицински способности и дейности, както и във финансово отношение. Знаем предпочитанието на лекарите да работят клинична медицина. Но без тази специалност, без тези специалисти авиацията все повече ще има дефицит от медицинско осигуряване на летателния състав. Затова създадохме катедра, в която да се обучават лекари по авиационна медицина. Това е катедрата „Авиационна и морска медицина” с филиал във ВМА и в Медицинския университет във Варна с идеята медиците да се запознаят отблизо с проблемите на човека, работещ в специфичната авиационна и морска среда. Тази специфична среда изисква и
специфични физически и психологически качества на лекаря
Във варненския медицински университет създадохме свободно избираема дисциплина за студенти „Авиационна медицина”. В нея се включиха както курсантите по „Военна медицина”, така и студенти от цивилния ВУЗ. И вече трета година я има тази дисциплина. Интересът на студентите е висок, което се вижда и от задълбочено разработените им курсови работи. Те имат подчертан интерес и към космическата медицина и няколко реферата бяха посветени именно на нея. Този въпрос чука и на нашата врата, защото ние не можем да сме най-изостаналата в Европа страна по отношение на такава медицинска квалификация. Окуражителен е този интерес на бъдещите лекари.
Бяхме много изостанали с плановете за подготовка, с курсовете по авиационна медицина както за първоначалното обучение, така и за следдипломното, което е задължително. НАТО ни задължава да обучаваме нашите авиолекари по специални програми със стандарти, които включват насочени към авиационната дейност знания. Създадохме и програмите за следдипломно обучение на авиолекарите. В системата на Алианса се изисква на всеки 3 години авиолекарите на базите да преминават следдипломно обучение и квалификации, да участват в конгреси, с публикации в специализираните издания. И това сме постигнали.
Създадохме и
нов учебник по авиационна медицина
и на базата на минал опит, и на основата на нови публикации, на нови учебници, от които благодарение на ВМА закупихме 5–6 с публикации на водещи световни автори по авиационна медицина. Сверихме часовниците си и където бяхме много изостанали, направихме огромни догонващи крачки.
Върхът на обучението на студентите по авиационна медицина беше именно посещението в двете авиационни бази от курсантите от Висшето военноморско училище. Те се качиха за първи път на военен самолет. И за първи път видяха действителността в една авиационна база и какво представлява авиационната околна среда. Много съм доволен от демонстрациите на командирите на авиобазите Граф Игнатиево и Крумово за това, какво е необходимо да знае авиационният лекар за средата на работа на авиаторите. И какво е въздействието на натоварването върху тях по време на полет, каква психика трябва да изграждат, какво наблюдение трябва да има лекарят върху тях, за да е адекватен на най-важното – медицинското осигуряване на безопасна и ефективна летателна работа. Това знание обаче не идва от раз с разпределението в някоя от авиобазите. Трябва да има система за обучение.
Неслучайно колеги от западни авиомедицински служби на първо място поставят въпроса как се обучават военните авиолекари. И как те разбират състоянието на човешкия организъм в авиационната среда – в самолета или хеликоптера, или във флота. Как се повлияват физиологията и психиката при променените условия. Как се прави експертиза за годност и кои болести са допустими и кои не, за да се работи при тези различни условия. Системният процес на обучение трябва да започне от студентската скамейка и да премине и през специализации, през курсове за опресняване.
Ние не бива да откриваме колелото, а да изпращаме за обучение българските военни лекари в натовските страни с големи авиации, където авиационната медицина се развива като специалност от години: да се връщат с тези знания и да ги прилагат у нас. Тази специалност няма бъдеще при капсулиране.
Ръководствата на авиобазите в Българската армия разбират нуждата при тях да дойдат лекари, които познават тяхната работа. Курсантите разпитваха с интерес за пристигането на новите самолети Ф-16 и си тръгнаха с усещането, че професията на авиолекаря е с бъдеще. Защото
новата техника ще дойде и с различните изисквания към екипажите
които ще летят на нея.
Всъщност курсантите видяха на практика как живеят и какво работят хората в авиобазите – на земята и във въздуха. Те видяха как пилотите се готвят за полет, видяха един висш пилотаж. И после обсъждаха като лекари какво се случва с вестибуларния апарат на пилота на голяма височина. Видяха как авиаторите се готвят за полет, с какви средства за защита разполагат в агресивната среда, каквато е тази във въздуха. Тя понякога е несъвместима в някои случаи с живота. Заради което авиаторът трябва да разполага със защитни средства (височинни, противопретоварващи костюми). Видяха на тренажора и какво натоварване носи едно катапултиране. А на хеликоптера в Крумово – какви апаратура и знание са нужни, за да транспортират критично болен човек, и каква спешна помощ по време на полет трябва да осигурява авиолекарят. Големи са изискванията за знания по спешност, за реанимационни действия. По време на война за такава работа биха се използвали и парамедици. Това научиха курсантите от всекидневието на авиобазата. А накъде те ще тръгнат в избора си, ще покаже бъдещето. Защото са важни и стимулите, и мотивациите да отидат в такива поделения. Сега по частите се дава и възможност за специализация по военномедицински специалности, без да се отива в клиника.
Тези момчета и момичета са длъжни да отидат в поделенията, но е важно да имат предварителни представа и нагласа какво да изберат: дали работа във флота, във ВВС или в Сухопътни войски. За да могат, но и да имат мотивацията да отговорят на изискванията на видовете Въоръжени сили. В Сухопътни войски също има предизвикателства, защото е сложно медицинското осигуряване и на сухопътна част. Там един лекар също може да демонстрира интелект и знания.
Но
не обезпечим ли материално-технически медицината в частите
ще сме далеч от истината за системата за подготовка на военните медици за различните видове войски. Добре е, че има млади хора, на които предстои да влязат като лекари в частите. Добра е енергията, която те имат. И която хората в авиобазите оцениха. Защото те имат нужда авиолекарят да е до тях и един от тях.
