Маята е осигурена след намесата на „военното правителство”.
Нова книга – „Тилът на Българската армия 1885–1990 г.” издаде бившият заместник-началник на Тила на Българската народна армия (БНА) полковник от запаса Иван Йорданов. Със своите над 500 страници и десетки снимки тя е истинска историческа енциклопедия за развитието на тиловите органи на българската войска.
Неотдавна авторът навърши 85 години. Но не годините му тежат. Тормози го невъзможността заради пандемичните ограничения да представи книгата си пред публика. Но и този ден ще дойде, оптимист е полковникът и споделя за читателите на в. „Българска армия” истории, свързани със събития от книгата.
По 60 000 хляба дневно печахме за участниците в „Щит-82”, като за целта мобилизирахме армейски хлебозавод, започва да разказва полк. Йорданов. По това време той е заместник-командващ на Трета армия.
„Мобилизирахме армейски хлебозавод – обяснява офицерът от запаса. Тиловият пункт беше между Дулово и Силистра и отиваме да дадем заявка за мая във фабриката в Русе, която е към захарния завод. Но директорът на фабриката вика: „О-о-о, много мая искате. Имам договор, не можем толкова мая да осигурим.” А всеки ден по 60 000 хляба трябваше да вадим. Върнахме се в тиловия пункт, докладвам какво е станало.
Началниците казват: „Оправяйте се”
Тогава извиках командира на армейската бригада за материално осигуряване полковник Слав Иванов и му казвам: „Има нареждане, отиваш при този директор и му казваш – това е голямо учение, почти цялото правителство е тук, има съюзни армии – от съветската, немската, румънската, унгарската. И ако ти откаже, ще му кажеш: „Ще те мобилизираме!”. Тук е и генерал Семерджиев, както и целият Генерален щаб, ще ви мобилизират и маята вие ще я карате, не ние да идваме да я вземаме”. Като полковник Иванов отишъл във фабриката и казал, че ще ги мобилизират, там веднага дали заден ход: „Е, добре, де, добре, ще ви даваме мая”. И пише директорът до командването телекс, тогава още нямаше факс: „До военното правителство на „Щит-82”. И това нещо отива да командващия армията генерал Иван Стефанов. И като чете – „военното правителство”, вика: „А, бе, я извикайте Йорданов”. Аз съм на 20 км назад от командния пункт, питам: „Разбрахте ли за какво ме вика?” Вдигат рамене: „Не”.
Отивам, той взел телекса и ми се тросва ядосано: „На, четете”. Започвам да му обяснявам: „Да, запознат съм и ако не можем да произведем хляб, ще се изложим пред съюзниците и ще провалим учението. Кой ще ме пита, че еди-кой си не дава мая?…”. Той слуша, слуша и току вика: „Знаеш ли, че си прав, бе,
така трябва с тези бюрократи
– твърдо, твърдо!”. Но добавя: „Обаче кажи им да не пишат „до военното правителство”. Какво военно правителство – пресата ще започне да пише, ВКР-тата да ни разследват”…
След години все се шегувахме с този епизод. Често звъни по телефона, понякога попада на жена ми и казва сериозно: „Обажда се председателят на военното правителство”. Смеехме се от сърце…”.
Но покрай забавните епизоди от службата авторът припомня в книгата си и огромните усилия на Тила на БНА по цялостното осигуряване на воините с всичко необходимо за уставна служба. „Над 200 т храна се изяждаха на ден във войската – изтъква полк. Йорданов. – Готви се, а за да се сготвят, продуктите минават през студена и топла обработка. Навсякъде трябва да има хигиена. Ама хигиена – 100 процента! Абсурд е да извадиш от строя личен състав поради немарливост, довела до хранително натравяне. Това да допуснеш да се наруши бойната готовност, защото някой не си измил ръцете, беше недопустимо, включително и в полеви условия. Знам това, понеже съм бил 7 години заместник-командир на ямболската 7-а дивизия.
Като излезем на полеви занятия, там пък жега… В Болярово, Елхово, Грудово, такива горещини, че съм се страхувал да не се развали месото. И купувахме лед, тогава в Ямбол, в месокомбината,
произвеждаха лед на големи калъпи
Ние нито сме учили, нито във военното училище, нито във Военната академия… някой ни е казвал, че трябва да купуваме лед. Ама просто животът го налага – да купуваме лед за охлаждане на месото в сандъците.
През 1976–1978 г. хасковският завод „Млада гвардия” произведе освен кухни и цистерни също и авторефрижератори – хладилници. На едноосно ремарке с генератор и произвеждаше лед. Дадоха ги на големите полкове – Елховския, Грудовския. Това беше голяма придобивка”, спомня си ветеранът.
Някога имахме 185 гарнизонни стола, продължава той. В повечето от тях се прави 50% поевтиняване на храната, като средствата идват от прикухненските стопанства. Във войската тогава има общо 340 стопанства. Те са три вида – прикухненски, пристолови и спомагателни.
Стопанствата осигуряват продукция за изхранване на армията – оснвно зеленчуци и месо. Полк. Йорданов си спомня: „По-рано много от храната, която се даваше на войската, оставаше, войниците не си изяждаха целите порции. Примерно, като минат 6 месеца, и се ояждат. И дето се казва по народному – грехота е останалата храна да се хвърля. Тогава беше решено – а, бе, дай да я оползотворяваме тази храна и да гледаме прасета. И тези прасета отиват за войската. Това всъщност си е традиция отпреди 1944 г. Примерно през Първата световна война, при Дойран, понеже е позиционна война, бойците много време стоят на едно място и са си
гледали зеленчуци зад окопите
Така че това си е по традиция – да се отглеждат животни за месо, зеленчуци, не толкова плодове. Зеленчуци – пипер, домати, основно, моркови, картофи, подправки – магданоз и т. н.”.
В по-нови времена традицията се запазва. „В районите на складовете за боеприпаси имаше полоса за охрана, изтъква полк. Йорданов. – Вътре са складовете, оградата не минава непосредствено до тях и остават много площи – треви, които са пожароопасни. Тези терени, за да не се създава опасност от пожари, се разорават и се засаждат култури, които не са пожароопасни като картофите. Така поделенията добиваха зеленчуци за собствени нужди. Освен това така облекчавахме народното стопанство. Армията не му тежеше. Осигуряваше си до голяма степен сама зеленчуци и месо”.
Нещо повече. В критични моменти на пазарен дефицит по места из страната армейските стопанства спасяват положението. Имахме такъв случай – в навечерието на 1989 г., казва полк. Йорданов. И продължава: „Във Варна бяха закъсали в снабдяването на магазините с месо. А там ние имахме голямо армейско стопанство с месодобив. Отглеждаха се прасета – от раждането до преработката. И тогавашният командващ флота адмирал Васил Янакиев се обърна към министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров да
разреши да дадем на града свинско месо Министър Джуров нареди на началника на Тила на БНА генерал-полковник Стоян Събев да им дадем месо, разбира се, срещу заплащане. Така помогнахме на града”.
