Aвтор: Д-р Веселина Стойчева, експерт по международна сигурност
Датите 2001–2011–2021 бележат 3-те етапа в развитието на обявената от Джордж Буш-младши „война срещу тероризма”. Всъщност тя бе предшествана от обявената през 1996 г. война на Бин Ладен срещу САЩ. Но именно 11 септември 2001 г. бе началото на глобалния ислямистки тероризъм (или глобален джихад), който за разлика от локалния пренесе тероризма в сърцето на Запада – в Ню Йорк и Вашингтон, а после и в Мадрид, Париж, Лондон и Брюксел. С по-висок професионализъм, щателна подготовка и сериозни финансови ресурси. Освен това в този „театър на ужаса” на преден план излязоха джихадистите самоубийци, наричани по аналогия с японските авиатори – „камикадзета”. А това са истинските фанатици, които много по-трудно могат да бъдат неутрализирани.
Война „две в едно”.
Отговорът на администрацията на Буш-младши до голяма степен бе предопределен. През октомври 2001 г. започна операция „Трайна свобода” (Enduring Freedom) срещу талибанския режим, толериращ на своя територия Ал-Кайда. На пръв поглед тя постигна светкавичен успех, след като талибанският режим рухна и страната бе поставена под контрола на американските военни. Но политиците и стратезите във Вашингтон не разпознаха тактическата маневра на талибаните, които организирано преминаха към нелегална съпротива от партизански тип с осигурен тил в Пакистан. Инерцията на триумфализма доведе до трансформирането на мисията в „изграждане на демокрация” в едно племенно общество. Това решение промени характера и на самата „война срещу тероризма”, която скоро бе засенчена от друг тип военни операции – безкрайна и до голяма степен безплодна война срещу талибаните. Или с други думи, афганистанският епизод стана първообраз на т.нар. „вечни войни”.
По формулата „2 в 1” се развиха и събитията в близкоизточния плацдарм. В иракската война победата на Вашингтон и Лондон през 2003 г. също се оказа пирова – появата на поредната „провалена държава” допринесе за възникването на ново джихадистко движение. Активирането на иракския клон на Ал-Кайда, а след началото на „Арабската пролет” през 2011 г. и неговото проникване в съседна Сирия кулминира в появата на „Ислямска държава” (ИДИЛ), която съчетаваше локалния и глобалния джихад. А Западна Европа се превърна в основния прицел на терористичните операции на ИДИЛ преди глобалната антитерористична коалиция да разгроми „халифата” на Абу Бакр ал-Багдади. Опитът за рекапитулация на досегашната „война срещу тероризма” ни води до общия извод, че тя показа ограничения характер на военните решения на един комплексен феномен с религиозно-идеологически и политически измерения. Военната окупация на държава като Афганистан, дори ако тя е частично легализирана чрез установяването на марионетен режим, генерира засилващ се въоръжен отпор с религиозна окраска. Когато е на собствен терен, локалният джихад от типа на талибанския има всички шансове за успех, тъй като мобилизира съпротивата срещу „неверниците” окупатори. Обратното – екстремистките организации, които се опитаха да провеждат глобални операции срещу Запада – като първата Ал-Кайда на Бин Ладен, или да съчетават глобалния джихад с локален – като ИДИЛ, бързо се превърнаха в обект на унищожителни военни удари както от местните власти, така и от международната общност.
Трайното решение на проблема „ислямистки екстремизъм/тероризъм” може да бъде само политическо. Не външни сили, а местните политически и традиционни елити следва да се справят с тази заплаха не само за сигурността на държавите им, но и за тяхното съществуване като нации държави. Това е така, защото джихадистката идеология се стреми да възкреси средновековния халифат. Сегашната поява на „Емирство Афганистан” е по-скоро дан на идейно-политическата „мода” в един регион, който в много отношения живее с минало величие. Талибаните вече са преминали суровата школа на пораженията и сега се стремят да съчетават шериата с геополитически реализъм. За да оцелее, техният режим трябва да се разграничи от глобалния джихадизъм, който не е афганистански феномен, и да нормализира отношенията на страната със съседите, от някои от които очаква инвестиции и помощи.
Нови приоритети?
Президентът Байдън заяви, че изтеглянето от Афганистан слага край на „вечните войни” срещу терористите. Дали това се отнася и за атаките с дронове? Вероятно не, макар че и тези „екстратериториални” военни операции трябва да бъдат преосмислени в контекста на една обща ревизия на „войната срещу тероризма”. Тя трябва да започне с макар и закъсняла дискусия, фокусирана върху причинно-следствената връзка между „провалени държави” и „тероризъм”, респективно между „регионални конфликти” и ислямистки фундаментализъм/екстремизъм.
Бъдещият приоритет №1 би трябвало да бъде възстановяването на стабилността в арабско-мюсюлманския ареал. Тлеещите конфликти в Сирия, Либия, Йемен и другаде, създават подходящи условия за джихадизма в различните му проявления. Международната общност следва да предприеме дипломатическа офанзива за тяхното преодоляване, възстановяването на централната власт и ликвидирането на джихадистките групировки. Не е реалистично обаче да се очаква, че това може да се случи в контекста на досегашната мантра „изграждане на демокрации”. Опитът на Египет показва, че ислямизмът (в различните итерации на политическия ислям и джихадизма) може да бъде преодолян или успешно сдържан от режим, който на Запад се характеризира като военна диктатура, но всъщност се ползва с подкрепата на мнозинството египетски граждани. Идеята, че авторитарни режими или традиционни политически елити могат и трябва да бъдат съюзници на САЩ и ЕС в противодействието на ислямисткия тероризъм, все още звучи еретично за западните либерали. Но друга алтернатива няма.
Първият тест ще бъде самият Афганистан: ако страната се превърне в терен за прокси войни на геополитическите съперници, а талибаните не се разграничат от ИДИЛ–Хорасан, това би дало шанс за възраждането на глобалния джихад. И обратното – евентуално стабилизиране на новото „емирство” би позволило нормализирането на международните отношения в този взривоопасен регион, както и занижаване на риска от терористични атаки и в други части на света. В Близкия изток вече се наблюдават позитивни процеси в преодоляване на острата регионална конфронтация. Неотдавнашната среща в Багдад на държавни ръководители на страните от региона, в която участваха и външните министри на Саудитска Арабия и Иран, дава надежди за разблокиране на дипломатическите канали и стартиране на процес на възстановяване на регионалния ред. В самия Ирак предстоящата промяна на бойната мисия на американския военен контингент в съветническа (очаквано до края на годината) ще покаже дали режимът в Багдад ще съумее сам да се справи с остатъчната „Ислямска държава” и да консолидира централната власт в тази сложна в етноконфесионално отношение държава. Още по-голямо предизвикателство е съседна Сирия, която е все още заложник на базираните на сирийска територия чуждестранни войски и милиции. Поради това е наложително преговорният процес да бъде подновен, като този път конструктивна роля могат да играят и арабските държави, включително съседен Ирак. Пряк антитерористичен ефект би имало и уреждането на йеменския конфликт, тъй като най-бедната страна в Близкия изток се е превърнала в база за дейността на местния клон Ал-Кайда, както и на „Ислямска държава”.
Разбира се, най-важна ще е посоката, в която ще еволюират американските политики на борба с тероризма. Дали трайно ще бъдат преодолени досегашните либерални илюзии по отношение на арабско-ислямския свят? Доколко частичното изтегляне на Пентагона от Близкия изток ще означава намаляване на ангажиментите на Вашингтон за неговата сигурност? Възможно ли е той да се превърне в зона на конструктивно сътрудничество на геополитическите съперници в името на борбата с тероризма? Бъдещето ще даде отговор на тези открити въпроси.
