Време е да дигитализираме зенитно-ракетните си комплекси с нова елементна база, казва подполковник Стефан Георгиев, командир на дивизион „Куб” в Стара Загора.
Командирът на зенитно-ракетния дивизион в Стара Загора подполковник Стефан Георгиев си тръгва от поста и се пенсионира на 6 февруари 2022 г. Военното формирование 36150, което той ръководи, е единственото, което оперира със зенитно-ракетния комплекс „Куб”. Можел е да сдаде поста още през август, но сърце не му дало да изостави бойците си и да ги остави сами да се оправят на учението на Шабла. Разговаряме с него какво му е дала военната служба, кои са най-ценните поуки от живота във военна униформа и кои са миговете в живота му, които спират дъха му.
- Г-н подполковник, нямате военен в рода си, а без да се замисляте, тръгвате към военното училище?
- Кандидатствах покрай мои приятели. Родом съм от Ямбол, бях приет вече в Минно-геоложкия институт – минно дело. Но покрай малка група мои приятели тръгнахме към Шумен. Имаше 4- и 5-годишен курс, но 5 години ми се струваха прекалено много. Изкарах високи оценки и като ме попита генералът какво избирам – дали земна или зенитна артилерия, се сепнах. И двете нищо не ми говореха, но зенитна ми прозвуча по-интелигентно и избрах тази специалност. Само че, докато сложим дрехите, и казаха: „От тази година няма 4-годишен курс, вече сте ПВО на Сухопътните войски” и ме разпределиха там. Падна голямо учене – с математиката се справях, но електроника за първи път започнах да уча там. В последните курсове имахме вече „Правец 16”. През 1990 г. ме разпределиха в 50-и зенитно-ракетен полк в Бояново, селце на 9 км от Елхово. Бях женен, имах дъщеря на 5–6 месеца, нямах право да напускам гарнизона без доклад и разрешение на командира, имахме 35-минутна готовност да напуснем поделението и да заемем оперативния район. Съпругата ми работеше в Окръжна болница – Ямбол, като ТРЗ, вечер си пътуваше до Бояново. Изкарах там 9 години – от командир на бойна машина, през зам.-командир на батарея, командир на батарея. Бяха хубави години с много несгоди, имахме автоматична пералня „Перла 05”, но пък нямаше вода. Беше много задружен живот, през деня в поделението, вечер в селцето отново заедно семействата. През 1999 г. ме приеха в Академията. След 2 години ме разпределиха в 77-а зенитно-ракетна бригада – Димитровград, като командир на втори дивизион. На следващата година се предислоцирахме и дойдохме в Стара Загора. Тогава от бригада станахме група ракетни дивизиони и станах командир на Първи дивизион до 2008 г. Тогава, след поредната реформа, станах началник-щаб на дивизиона „Куб” до 2015 г., когато станах командир.
- Цялата ви кариера е в редовите части, кога разбрахте, че сте готов да носите отговорност и че това е вашата професия?
- Изключително съм благодарен на командирите ни в Бояново. През тези 9 години те ни даваха възможността сам да взимаш решения и да ръководиш формированието си. Изключително самостоятелно – привеждат ни в бойна готовност, сам се грижиш за логистиката, къде ще спят хората, как ще се хранят. След това в Академията нещата, които знаех, просто трябваше да ги насложа на теорията и да ги надградя. После в Стара Загора в дивизиона 36150 научих нови неща – изграждането, комплектоването на структурите, на личния състав след всяка една армейска реформа. Но годините в Бояново реално ми дадоха поглед върху цялата служба и ноухау-то как хората се въртят и преназначават на нови длъжности, как се сглобяват разчетите, батареите, дивизионът като цяло. Но вече имах огромния опит как трябва да се случи.
- Кога започнахте да мислите визионерски – за реформа, за модернизация?
- Това неминуемо трябва да се случва. Дори нещата да изглеждат много добре, винаги има нещо, което може да се подобри, и нещо, което е желателно да се направи, за да се увеличат бойните възможности на техниката. Идеите идват и от инженерния състав, който движи нещата по настройки и ремонт на цялата апаратура. Но и при самите участия в ученията се вижда къде изоставаме, къде трябва да догоним. Когато говорим за модернизацията – тя е необходима, за да се увеличат бойните възможности и оттам способностите, които притежаваме като формирование.
- Как карате подчинените си да бъдат мислещи хора, екипът ли казва: Шефе, тук има едни кондензатори, които могат да заменят остарелите, или сядате на масата и обсъждате различните варианти?
- При появата на всеки проблем се събираме и мислим – какво да се направи, как, с какви ресурси. Като казваме, че имаме методика за ремонта и модернизацията – трябваха ни 4–5 години да се утвърди във Военновъздушните сили, това е процес. Процеси са и комплектоването с личен състав, и обучението – курсове, визия кой, как и кога да заеме определена длъжност. Виждам потенциал в определени хора и мисля – този го пращам на Шабла, този на курс, другия в Академията. Общо взето, съм като мениджър на футболен отбор, който трябва да състави екип за всеки пост. През 2015 г. станах командир, имах заместник-командир, който трябваше да се пенсионира след 6 месеца, нямах заместник, нямах началник-щаб, зам.-началник на щаб и имах единствено заместник по въоръжението и техниката. От 7–8 човека в щаба имаше само един наличен. За 3 години успях да комплектовам ръководството – от батарейни командири нагоре през академия, курсове. Но това са хора, с които се познаваме от 20 години.
- Завършвате кариерата си като подполковник, макар в дивизиона да имате въоръжението на два полка. Защо не си избрахте по-топло място в някой щаб в София като полковник?
- Отдавна стана ясно, че, като формированието стана група дивизиони, полковническа длъжност няма и трябва да отида в София. Но имам две дъщери, вече на 31 и 26 години, имам и две внучета, предстои сватба на по-малката. Единият зет е военен, другият е полицай. Двете ми дъщери бяха студентки във Варна, след това се върнаха в Стара Загора. Жена ми си има успешна работа като управител на една от големите вериги в града. Аз трябваше да пътувам всяка събота и неделя до Стара Загора и да поддържам 3 домакинства. Сметката не се връзваше. Това от гледна точка на семейството. Още през 2015 г. можех да се пенсионирам, но реших, че не е джентълменско да го направя като току-що назначен за командир на дивизиона. Същото стана и с „Шабла 2021” – можех да си тръгна преди учението през август, но пак не беше морално да ги изпратя на стрелбите през септември без командира им. Макар че, като се сравнявам с по-младите си колеги, жена ми винаги ме е подкрепяла. Сега едва ли ще има някой от младоците да каже на жена си – ела с мен да служа еди-къде си и тя да е съгласна да се премести със семейство, деца. Животът много се промени оттогава. Когато отидох в Академията през 1999 г., каза, че иска да се преместим в София цялото семейство, детето да учи там. В Димитровград за една година – също. Това е смяна на училища, нови приятели, това е голям проблем за децата.
- Коя фраза е еманация на духа ви?
- Много харесвам тази. „Да промениш нещата, които можеш, да приемаш нещата, които не можеш, и да правиш разлика между двете.” Смятам, че 80 на сто от нещата са човешка направия, стига да имаш желание и сърце. Няма ли го в сърцето ти това, с което се занимаваш, всичко е бита карта. Под човешка направия казвам, че ако нещо не зависи само от теб, ще стане с помощта на подходящия екип – ще намерим хората, ще вземем най-правилното решение. Едно е да заповядаш, но за да отдадеш заповед, на хората трябва да им е ясно – кога, къде, с какво да бъде осигурено и как да се направи. Другото за човешката направия – колкото и мнения да има, винаги има някакъв компромис, допирна точка, откъдето нещата започват да се градят. Всичко е човешка направия, само сърце трябва да има.
- Кой момент е неповторим в живота Ви като зенитчик?
- Участвал съм в над 50 пуска на ракети. Но и сега сърцето спира за секунди. „Захвани целта” – тихо, те работят. Времето спира. „Имам захват.” Пак сърцето спира. „Пуск.” И пак спира. Чакаш тътена. Ще има ли, няма ли да има попадение. Всяка „Шабла” ми съкращава живота с по една година. Но тръпката е неповторима.
- Накрая, като дръпнете чертата – отгоре ли сте, или отдолу? Доволен ли сте, че сте били част от армията, или си тръгвате огорчен?
– Истината е, че заради много и противоречиви реформи през годините много хора си тръгнаха обидени – буквално брояха дните, за да се пенсионират. Аз избрах друг път и останах. И съм доволен от службата си, работел съм с качествени хора. Но най-доволен съм, че има човек, който да ме наследи и на когото на 100 процента мога да вярвам за бъдещето на дивизиона. Човек, с когото никога не сме имали пререкания. Видяхте на Шабла бившият командир преди мен Пеньо Неделчев, вече не служи, но е при нас, сред разчетите, сред тътена на ракетите. И ако гледам в бъдещето, то пак е заради ЗРК „Куб”. Ние сме единствените, които не сме извършили модернизация на нашите „Куб”-ове за разлика от Литва, Полша, Чехия, Латвия, Украйна. Крайно време е да дигитализираме елементната база и от аналогова да преминем към дигитална. Истината е, че НАТО нямат еквивалент на старите съветски ЗРК. И ако ни е прекалено непосилно да купим наследника на „Куб” – „Бук”, но поне да дадем малко пари, които ще ни дадат огромни възможности.
