Първата историческа публикация на Светлозар Елдъров е във в. „Народна армия“ през 1982 г., следват 17 самостоятелни и 6 колективни монографии, 258 научни студии и статии, безчет материали в медиите.
Светлозар Елдъров казва, че попрището му на историк е предопределено от родовата памет. Предците от страна на баща му са свързани с църковно-училищното дело на Българската уния, а тези на майка му – с освободителните борби на македонските българи. Неговият чичо монсеньор Георги Елдъров е бил делегат визитатор на Светия престол за българите католици в чужбина, основател на българския църковен архив „Абагар“ в Рим, ръководител на българската секция на радио „Ватикана“. Бъдещият професор Елдъров е роден в семейство на офицер и учителка. Към това родово наследство обаче той добавя солидно образование от Софийския университет и Папския източен институт, две защитени дисертации, хиляди часове работа в архивите, довели до написването на 17 самостоятелни и 6 колективни монографии, 258 научни студии и статии, 53 рецензии, отзиви и съобщения, десетки сценарии за документални филми и безчет публикации в медиите. През този месец заедно със своята 65-годишнина професор Елдъров отбеляза и 40 години научноизследователска работа, за което получи отличие от Министерството на отбраната.
Тематиката на историческите трудове, написани от Светлозар Елдъров, впечатлява със своето многообразие – националноосвободителното движение на българите в Македония и Тракия, сръбската въоръжена пропаганда в Македония, католиците и униатството в България, българско-ватиканските и българско-хърватските отношения, българите в Албания. Но като
червена нишка през целия му изследователски път
преминава българската военна история, с нея той е свързан не само творчески, но и институционално, защото неговата кариера на учен започва в Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия. Самият той казва, че тази институция е била „първата и най-мощната степен на ракетата, която ме изстреля във вселената на българската историческа наука“. Като научен сътрудник в института Светлозар Елдъров участва в изготвянето на служебни справки за нуждите на Генералния щаб, Министерството на отбраната и Главното политическо управление на армията.
С усмивка проф. Елдъров разказва за справката за значими исторически събития, разиграли се по билото на Стара планина, която била поръчана от ген. Добри Джуров в средата на 80-те години. Тогава немладият вече военен министър решил да направи прехода Ком–Емине в компанията на генерали и старши офицери. Целта на историческата справка била до може по време на някоя от почивките ген. Джуров да блесне пред спътниците си със знания за конкретни исторически събития, случили се на съответното място. Офицерите от Генералния щаб обаче не били вчерашни – те знаели за навика на Джуров да ги изпитва на исторически теми и също си поръчвали справки при военните историци.
Постъпването на Светлозар Елдъров в Института по военна история на ГЩ на БА става във време, когато българското държавно ръководство прави завой в своята политика по Македонския и въобще по националния въпрос. В тази връзка в института е създадена специална
Секция по националния въпрос
но изглежда времето все още не позволявало публично афиширане на новите ветрове в историческата наука, поради което нейното официално име е друго – „Отделна военноисторическа секция“. Заслуга на Светлозар Елдъров и неговите колеги от секцията Тодор Петров, Димитър Минчев (тогава капитан) и Николай Янакиев да наложат в нашата наука тезата, че освободителното движение на българите от Македония и Тракия също е част от военната ни история и да покажат масовото участие на българските офицери в него. Те подготвят основополагащ изследователски труд за Илинденско-Преображенското въстание, но политическа интрига осуетява излизането му през 1988 г. за 85-годишнината от събитието.
В свое автобиографично интервю проф. Елдъров разказва и за
ударите на съдбата
вследствие на роднинството с прочутия му чичо. През 1986 г. „народната власт“ в София решава, че човек с такава родова биография не може да работи в институт на ГЩ на БА, и той е принуден да напусне. Но всяко зло за добро – след политическите промени от края на 1989 г. роднинството с монсеньор Елдъров вече не е компромат, а актив и Светлозар Елдъров се възползва от него, за да прекара 2 години в Рим, където отново се занимава с изследователска работа, специализира църковно-исторически науки и работи за българската секция на радио „Ватикана“. През 1992 г. той се завръща в Националния център по военна история, който вече е към Министерството на отбраната. От 1996 г. Светлозар Елдъров е на работа в Института по балканистика при БАН. Невъзможно е да се изброят всички родолюбиви дейности, с които през годините е ангажиран Светлозар Елдъров. Една от най-сериозните му заслуги е участието в организацията на мероприятията по честването на вековния юбилей от Илинденско-Преображенското въстание през 2003 г. В цялата си научна кариера проф. Елдъров е честен и безкомпромисен, което му е създавало и много врагове в средите на историците и политиците. Той обаче остава верен на две неща – историческата истина и защитата на българските национални интереси.
Битието на редник Елдъров в 9-а танкова бригада
На 4 октомври 1974 г., т.е. на другия ден, след като отпразнувах 18-ия си рожден ден, в съответствие с повиквателната заповед се озовах на гара Стамболийски, сборен пункт за наборниците от нашия край. Заедно с няколко десетки новобранци като мен, всички с прясно остригани до кожа глави, с пътни чанти или куфарчета в ръце и глътнали езици, прекрачихме главния портал на под. 75500 в Горна Баня, посрещнати с хита на Емил Димитров „Сбогом, Мария!“. По мое време командир на 9-а танкова бригада беше полковник Любчо Тошков. Аз служих в свързочния взвод на реактивния дивизион на бригадата. Командир на дивизиона беше подполковник Миленов. Помня имената и на някои други офицери, но тук ще спомена поименно само лейтенант Арлин Антонов, не защото след промените стана директор на Националната служба за сигурност, а защото тогава като взводен командир за разлика от другите си колеги лично и усърдно се включваше в сутрешната физзарядка на войнишкия състав. Налагаше такова темпо на 3-километровата обиколка на поделението, че мнозина едва завършваха. За сведение физзарядката продължаваше 30 мин. и всеки елемент се озвучаваше с различен музикален съпровод от мощните високоговорители по плацовете. Музикалният фон на сутрешния крос беше „Дунавското хоро“ на Дико Илиев. Най-изтощително и съкрушително ни въздействаше „патешкото ходене“ под звуците на увертюрата към операта „Орфей в ада“ на Офенбах. Винаги ми отмаляват коленете, когато я чуя.
