Премиерът на РС Македония и лидер на управляващия СДСМ понесе тежко поражение на местния вот и подаде оставка, коалиционните му партньори не приемат.
Уж местни избори, които трябва по принцип да се фокусират върху локалните проблеми на хората, а предизвикаха съвсем нови факти и явления в политическия живот на Република Северна Македония. Някои от тях със силата на трус, от който последствията тепърва ще се усещат. Като това, че за първи път жена става градоначалник на столицата Скопие, или като оставката на Зоран Заев като премиер и лидер на СДСМ, нещо невиждано и нечувано в историята на суверенната и независимата държава. И в същото време се потвърдиха някои стари зависимости, определяли посоката на движение на страната. На пръв поглед странни, но, носещи спецификата на
поделеното от години общество
по много линии – исторически, политически, идеологически, етнически, родови. РСМ – такава, каквато е.
И сега, след двата тура на местните избори на 17 и на 31 октомври, има нова политическа тенденция и тя е в полза на опозиционната партия ВМРО–ДПМНЕ. Преди 4 г. партията загуби катастрофално местната власт, спечелвайки само в 5 общини от всичко 80 плюс гр. Скопие. При това без да има в актива си нито един по-голям център. Тогава Зоран Заев и неговият Социалдемократически съюз бяха на гребена на електоралната вълна, той бе успял да състави коалиционен кабинет с Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети, бе свалил Никола Груевски от власт и съкрушителната победа над ВМРО–ДПМНЕ бе логична. Сега, 4 години по-късно, опозиционната партия взе своя реванш. Е, не толкова убедителен, но достатъчно внушителен, за да има
претенцията, че настроенията на избирателите вече са други
и че е нужна промяна в управлението на държавата. В двата тура на вота ВМРО–ДПМНЕ спечели 42 общини, като на сметката ѝ са всички големи центрове в страната, в т.ч. и столицата Скопие. СДСМ победи в 16 общини, а от големите градове успя традиционно в Струмица, родният град на Зоран Заев и негов електорален Пиемонт, ако може така да се каже. Битоля, Прилеп, Велес, Щип, Охрид и редица други градове вече са под контрола на опозицията. На места битката бе ожесточена, победата се гарантираше с минимална разлика от гласовете, успехът бе „на кантар”, но както се казва, така тя е по-сладка. Дали наистина ВМРО–ДПМНЕ победи, или СДСМ загуби, е въпрос, който все още се „уточнява”, но в страната вече има нова политическа картина.
Това дава основание на лидерите на опозицията, най-вече в лицето на председателя на ВМРО–ДПМНЕ Християн Мицковски, да иска провеждането на предсрочни парламентарни избори. В тази позиция няма никаква изненада. Това е линия на политическо поведение на Мицковски от години, и по-специално от проведените през лятото на м.г. парламентарни избори. Мицковски и неговата партия се чувстват измамени, защото в прекия сблъсък с основния си съперник – СДСМ на Заев, те имаха повече гласове като цяло. Само предварителната предизборна коалиция на СДСМ с Движението Беса на албанците даде предимство на Заев, за да получи мандат за правителството и да го оглави. Да не говорим, че подобно огорчение се таи дълбоко и от времето, когато на предишния парламентарен вот през декември 2016 г. ВМРО–ДПМНЕ спечели с 2 депутатски мандата повече, получи правото да състави кабинет, но не успя да си намери коалиционен партньор. И тогава изгря времето на Заев. Така че Мицковски очевидно живее с убеждението, че неговата партия и лично той като лидер са ощетени от правилата на политическата и парламентарната игра и искат това да се промени.
Ще кажете: но един местен вот едва ли е такъв важен фактор, че резултатите от него да дават основание за промяна в управлението на страната и смяна на властта? Вече споменах за спецификата на политическия живот край Вардар и една от нейните характеристики е да се използва всеки знак за промяна на електоралните настроения, за да се стигне до промяна. С легитимни средства, разбира се, каквито са парламентарните избори. През всички 30 г. на независима и суверенна държава Република Северна Македония това се оформи като принцип –
който спечели местния вот, иска парламентарен, иска всичко
Пък и ВМРО–ДПМНЕ проведе своята кампания, като че ли наистина не става дума за комунални проблеми и местно управление, а за централната власт. Мицковски се чувства окрилен, реваншът му на местно ниво е взет, защо да не го потърси и успее и на централно равнище. До края на мандата на сегашния кабинет остават 2 години и половина, време, достатъчно за смяна на властта.
Мицковски не е перфектен политически играч, но и основният му противник Заев не се представи убедително. Още в началото стана ясно, че опозицията ще стовари върху местните органи на властта всички пропуски, грешки и проблеми на управлението на премиера. Дадоха отражение и неизпълнените обещания, лошите на места кадрови решения, пораженията и недостатъците на здравната система в условията на COVID кризата и всичко друго, за което агитпропите на ВМРО–ДПМНЕ можеха да се хванат. Когато между двата тура Заев видя, че губи Скопие от независимата кандидатка Данела Арсовска, подкрепена от ВМРО–ДПМНЕ, заложи личния си авторитет и политическото си бъдеще на своя кандидат, досегашния безличен приятел и партиен другар Петре Шилегов. Да заложиш оставката си в тази ситуация си беше повече от рисков ход, който, както се видя, изигра обратната роля на очакваната и вместо да мобилизира симпатизантите на СДСМ, активизира неопределените и колебаещите се да гласуват. Да гласуват против Шилегов и Заев, а не толкова за Арсовска. В крайна сметка – почти 30 000 гласа повече за новия градоначалник на Скопие, а който държи Скопие, държи цялата държава…
На всичко отгоре Заев се държа крайно несръчно и невкусно по темата за българското гражданство на Арсовска. Хубаво, антибългарската тема в момента е актуална, но кога ли не е било така? Пряк свидетел съм на почти всички избори, проведени в РСМ от нейното отделяне от Титова Югославия до днес. В различни нюанси и с различна интензивност темата за отношенията с България винаги е присъствала в кампаниите като неотменима част от изборния популизъм. Сега повече от всякога, май. С отношението си към българското гражданство на Арсовска Заев застана до Мицковски върху една плоскост, която може да носи тежестта на местната специфика, но е крайно далеч от истинското европейско държавническо поведение.
Избори е имало и ще има, но когато имаш да решаваш актуален и тежък проблем с България за старта на преговорния процес за членство в ЕС, се дръж като държавник. Както се казва, политикът е човек, който гледа напред само до следващите избори, докато държавникът вижда десетилетия напред. Друг е въпросът, че за мен „българската идентичност” на Арсовска е достатъчно спорна, че да хвърлям шапка и да се радвам, че „българка е кмет на Скопие”. Хайде по-спокойно, познавам манталитета на местните хора край Вардар, за да имам своите основания да бъда въздържан. Иначе заприличваме на някои оттатък границата, които пращаха Арсовска да стане кмет на Петрич, където е адресно регистрирана като българска гражданка.
Две думи за оставката на Заев. В момента, когато готвя този текст, тя все още не е формализирана писмено, а е само вербално изявление заради лошия изборен резултат. Може да е израз на лична отговорност, на защита на демократични принципи и персонален морален избор, но едва ли сега бе моментът за нея. Вече почна и натискът от страна на коалиционните партньори в правителството тя да бъде оттеглена. Всеки от тях със свои сметки, разбира се. Има една тънкост, която също е част от местната специфика и на която не знам някой друг у нас да е обърнал внимание – когато подаваш оставка и си решил на всяка цена да се оттеглиш, без никой да няма право да те спре, заявяваш – според местното наречие, че „оставката е неотповиклива”. Заминаваш си и край! Такова нещо в изявлението на Заев нито видях, нито чух!
Затова и озаглавих този текст – отива ли си Зоран Заев?
