Любомир ДЕНОВ
Как бъдещите лейтенанти всяка година вървяха по следите на генералската дружинка „Незабравка”.
Военният министър по Татово време ген. Добри Джуров бе запален планинар. Имаше си туристическа дружинка, която кой знае защо бе кръстена „Незабравка”. И с нея кръстосваше българските планини, като най-често катереше близкия до София вр. „Мургаш”. В околностите му навремето се бе подвизавал като командир на партизанския отряд „Чавдар”. Неслучайно мемоарната книга, която издаде през 70-те години, се казваше именно „Мургаш”.
Дружинка „Незабравка” си имаше свой устав и редовно избираше свое ръководство. Едно от задълженията на ръководството бе да назначи свой хроникьор. Този човек си водеше стриктни записки, които след края на похода се превръщаха в прелюбопитни пътеписи, които редовно излизаха на страниците на вестник „Народна армия”. В пътеписите се разкриваха не само природните забележителности, които дружинката посещаваше, но и менюто на закуските, обедите и вечерите. Маршрутът предварително бе разделен на части, като всяка точка за лагеруване се обслужваше от най-близкия армейски щаб. Това, разбира се, оставаше скрито за хорските очи.
За туристическите подвизи на дружинка „Незабравка” се заговори, когато министър Джуров реши всяка година производството на новите лейтенанти да става тържествено в един от големите градове, като преди това випуските преминат доста сложен пеши марш по родните планини. Примерно, ако производството е в Сливен, бъдещите артилеристи тръгваха от Шумен през Стара планина, бъдещите авиатори – от Долна Митрополия по Стара планина, а бъдещите военни моряци – от Варна пак по Стара планина. За випускниците на военната академия се избираше отделен маршрут, който почти винаги се пресичаше с маршрута на министерската дружинка.
С всеки от т.нар. лъчове катереше и пратеник на вестник „Народна армия”. Той трябваше да проследи как курсантите – без 5 минути лейтенанти, се справят с трудните планински терени, като за целта вървеше наравно с всички. С тази разлика, че в края на деня, когато капналите от умора туристи сядаха да почиват в очакване на топла храна от армейския казан, кореспондентът на вестника тряваше да напише и изпрати своята кореспонденция по телефона на дежурната стенографка в София. Написването – лесно, но изпращането бе сериозен проблем. В онези години не сме и сънували за мобилни телефони, интернет или Гугъл.
В началоо на 80-те бях разпределен да вървя с випуска на ВВВУ „Г. Бенковски”. Присъединих се към солидната група от стотина човека на жп гарата в Ихтиман. Оттам потеглихме с бърз ход към Боровец. Преспахме в Профилакториума на ВВС, където, слава богу, имаше телефон и дописката за първия ден бе предадена на редакционната стенографка. На другия ден целта бе вр. Мусала и лагеруване в открита местност на 5–6 км след най-високия връх на Балканите. Крайната цел бе централният площад в Благоевград, където курсантите трябваше да получат първите си офицерски пагони в тържествена обстановка.
За зла врага обаче на стотина метра под върха времето рязко се промени. Задуха студен вятър, заваля пороен дъжд, който по едно време премина в ситна градушка. А бе юли, малко преди това слънцето напичаше като на жътва. Затряскаха гръмотевици, които накараха курсантите бързо да обърнат калашниците с дулата надолу. Един от тях обаче явно се бе забавил, защото светкавицата го удари и повали в голяма локва. Слава богу, размина се само с обгорена яка на куртката и опърлена коса по врата на младежа. Помня, че най-тежко ми пострадаха ушите. Нямаше как да ги скрия от ледените куршуми на градушката. Седмица след това се белеха на парцали.
Как да е… пристигнахме в лагера с предварително разпънати палатки. Всички се скриха от дъжда. Аз обаче трябваше да намеря телефон. А най-близкият телефон се намираше в пощата на гр. Рила. По права линия дотам имаше десетина километра, без да се отчита денивелацията. Началник на военновъздушното училище тогава бе генерал Димитър Караджиков – суперинтелигентен и организиран офицер. Той знаеше, че трябва да ми помага в осигуряването на телефон, но този път вдигна безпомощно ръце. Всички джипки били изпратени по задачи. Вече виждах как утрешният вестник излиза без информация за похода на Военновъздушното училище и виновен щеше да бъде пратеникът на вестника. „Чакай, чакай, забравих, че току-що пристигна един от нашите автобуси. Тръгвай с него!” Без да му мисля много, скочих в 60-местния „Чавдар” и потеглихме към Рила. Шофьорът – старшина пред пенсия, с един пътник – кореспондентът на армейския вестник.
Пред местната поща се сблъсках с колегата Николай Петев, който бе прикрепен към шуменци. Двамата с него бяхме първите лейтенанти, приети в редакцията, пълна с полковници и тук-там някой подполковник и майор. Петев, който идваше от Танковата бригада в Карлово, се бе уредил с уазка и вече бе издиктувал дописката в София. Откъде да знам, че само след година Петев, вече старши лейтенант, ще свали униформата след изричното настояване на Любомир Левчев, председател на Съюза на българските писатели, и ще започне удивителна писателска кариера. Явно Левчев бе съзрял отдалеч таланта на нашия колега и по сведения на очевидци се бе преборил яко за него в директен двубой с министър Джуров.
Няколко години по-късно Петев стана шеф на Кабинета на младия писател, а след това наследи на поста и самия Левчев. За жалост Николай почина преди 8 години след тежка борба с рака в битността на депутат от 42-рото Народно събрание. Автобусът ме прибра в лагера късно вечерта. Легнах си гладен, но спокоен, че армейската общественост ще узнае как сме щурмували вр. Мусала напук на дъжда и градушката. На другия ден се спуснахме скоростно в Благоевград, където температурата гонеше европейски рекорд плюс 35 градуса на сянка. Вече в София един по-възрастен колега ме успокои: „Все пак сме добре, ами ако министърът бе запален по бокса?!“.
