И това не се беше случвало наскоро в медийните и политическите дебри на страните от Западните Балкани. Но се случи тези дни. Председателят на Председателството на Босна и Херцеговина Желко Комшич, т.е. актуалният държавен глава на страната, прекъсна разговора си с журналист от сръбската агенция ТАНЮГ. Причината – Комшич не се съгласи с оценката на новинаря, според когото през юли 1995 г. по време на войната в БиХ не е имало геноцид в Сребреница. Темата на разговора бяха актуалната политическа ситуация в страната и заканите на Милорад Додик, представителят на Република Сръбска в ротационното Председателство, че ще блокира работата на институциите на федерално равнище с идеята да създаде свои собствени въоръжени сили.
Тогава журналистът на държавната телеграфна агенция на някогашна Югославия, запазила абревиатурата на името си, възрази, че по време на войната на територията на Босна и Херцеговина от 1992 до 1995 г. са били извършвани престъпления от всички воюващи страни, но че е нямало геноцид. Несъгласен с това мнение, Комшич прекъсна интервюто и се оттегли.
Ще кажете – балканска работа, традиционни балкански страсти. Всъщност става дума за оценка на важните събития от най-новата история на Югоизточна Европа, които засягат елементарното човешко и цивилизационно чувство за справедливост. И за това колко дълга може да бъде паметта на днешните генерации за трагедии, които са се случили само преди 26 години. Толкова време измина от онзи юли на 1995 г., когато сръбските паравоенни сили избиха хиляди мъже и момчета босненски мюсюлмани край Сребреница под „разсеяния” контрол на холандските мироопазващи сили в рамките на „сините каски” на ООН.
И тази жестока история от войната при разпада на Титова Югославия можеше да остане скрита и без политически и съдебни последствия. Но откритието на масовите гробове на жертвите от погрома, извършен над мъжете и юношите босненски мюсюлмани, търсенето на справедливост за виновниците за жертвите доведоха до това, след 2002 г. да се говори открито за случилото се през юли на 1995 г..
Днес да се отричат геноцидът и етническото чистене над мюсюлманите вече се приема като лош стандарт на политическо поведение и крайно непочтен пример за цивилизовано отношение към невинните жертви на войната. Още повече че главните вдъхновители и изпълнители на престъплението получиха своите присъди от Международния трибунал в Хага. Правото възтържествува като справедливост, но и като морално задължение на всеки разумен и модерен човек да помни и зачита паметта на загиналите.
Да, ще повторя: отношението към близкото минало на Босна и Херцеговина се превърна в стандарт за политическо поведение. Особено за местните лидери в държавата, родена в този „формат” като продукт на Дейтънското споразумение. То е рожба на една друга, предишна американска администрация, излъчена от Демократическата партия, както сегашната. Може би помните – президентът Бил Клинтън, държавният секретар Мадлин Олбрайт, нейният помощник-секретар Ричард Холбрук, наричан „булдозер” заради енергичната и настойчивата си работа за прекратяване на войната на територията на бивша Югославия. Те свършиха работата и по споразумението в Дейтън, което сложи край на жертвената война, но и очерта и монтира конституционната конструкция на Босна и Херцеговина. Трите етноса, които я населяват, бяха събрани под обща шапка с ротационното тричленно Председателство, международни представители и централно правителство. Сърбите създадоха Република Сръбска, а бошняците и хърватите се обединиха във федерация, която заедно с Република Сръбска представлява днешната БиХ. Още тогава, преди 26 г., имаше критики, че подобна държавна конструкция е прекалено тромава и няма да може да действа ефикасно, но в онзи момент това беше оптималното постигнато, за да се успокоят воюващите страни. Важното бе да спрат военните действия и да се постигне баланс.
Да, имаше равновесие, но толкова крехко и неустойчиво, че само все още продължаващото присъствие на международни мироопазващи сили и специалното представителство на ЕС даваше гаранция, че ще бъде запазено. Днес опасенията за липса на функционалност в държавното управление от онова време са реалност, което пък, от друга страна, служи за аргумент на една от членките на държавното формирование – Република Сръбска, да иска промяна.
Затова никак не е случайно, че днес тъкмо представителите на дипломацията на САЩ са най-активни в търсенето на решение за намаляване на вътрешното напрежение в БиХ, предизвикано от Милорад Додик, представител в Председателството на Република Сръбска. Неговото намерение, декларирано вербално нееднократно напоследък, да изземе от централните власти някои важни и общи функции и да ги вмени на институциите на Република Сръбска – в Сараево се приема като опит да се постави под съмнение териториалната цялост на страната, утвърдена с Дейтънския договор. Става дума за това, Република Сръбска да формира свои въоръжени сили, да поеме митнически функции и да води външна политика, различна от тази, която централните власти в Сараево определят и следват. И всичко това, събрано в законодателен пакет, който Додик предлага. Не са редки и изявленията му, че
Република Сръбска може да излезе от състава на БиХ, което пък поставя под заплаха не само държавността на някогашната югорепублика, но и стабилността и сигурността на целия район на Западните Балкани. От представителите на международната общност това бе квалифицирано като сепаратизъм, защото открито се нарушава балансът на държавната конструкция. А то е директна атака срещу Дейтънския договор. Но ако все пак след четвърт век времето на преразглеждане на споразумението може би е дошло, то трябва да се случи не едностранно, а по същия колективен и отговорен начин, по който бе постигнато. И с представители на същите международни фактори, които някога стояха в основата на прекратяването на огъня и постигането на споразумение.
Колкото и да отрича, подобни изявления и намеци на Додик за отделяне на Република Сръбска от БиХ се засилиха в последно време в контекста на прокламирания от Белград „Сръбски свят”, една идея, която президентът Александър Вучич подкрепя, но която в публичното пространство най-активно се прокламира и рекламира от неговия вътрешен министър Александър Вулин. „Сръбски свят” е тема, която някому може да изглежда симпатична, но която съдържа в себе си достатъчно много противоречия и скрити заплахи за регионалните мир, стабилност и сигурност. И затова трябва внимателно и системно да бъде следена. Спокойно, но задълбочено. Най-малкото заради намеците, че всъщност става дума за реинкарнация на идеята за Велика Сърбия, а може би и за връщане на териториите и влиянието, които Белград изгуби след войните от разпада на Югославия. А призивът, че всички сърби трябва да живеят под един държавен флаг, означава териториални претенции към суверенни и независими държави на Балканите с всички последици за регионалните мир и сигурност. Какво искаме – нова война, промяна на границите или какво още?
Като кореспондент в Скопие едно от правилата, които усвоих, бе, че Република Северна Македония и Косово са скачени съдове.
Каквото се случи в Прищина, рефлектира в Скопие. И обратно. Като скачени съдове са и Белград и Баня Лука, главният град на Република Сръбска. Населената предимно със сърби част от БиХ според някои сериозни мнения се използва от Белград като „компенсация” за Сърбия заради Косово. Във всички политически хипотези, които спорадично се появяват на Балканите за решаване на спора между Белград и Прищина, винаги съществува и този елемент – ще отстъпим Косово, но искаме Република Сръбска. Но тук навлизаме в зоната на геополитиката, поле, пълно с теми и „подкасти”.
В крайна сметка, ще има ли нова война в Босна и Херцеговина? Разбира се, че не. Но напрежението е видно. А когато при комшиите е така, дискомфортът прескача и в нашия двор.
