Въпреки волейболния си талант бъдещият голям пътешественик не успял да се спаси в спортна рота от въоръжен наряд през ден.
Големият български пътешественик Симеон Идакиев, когото няколко поколения български зрители познават от научнопопулярното предаване по БНТ „Атлас“ и поредицата „Един мъж, един автомобил, една камера“, а напоследък и от предаванията по „Евроком“ и Военния телевизионен канал, утре става на 80 години. В никакъв случай не мога да му ги дам, изглежда далеч по-млад и жизнен.
„За години много не ме питай“, така отговаря той на първия ми въпрос от кога до кога е служил, а аз не мога да съобразя, че той е на почти 80, когато правим това интервю, предполагам, че е бил в казармата някъде през 70-те на миналия век, но нищо подобно – уволнил се е още през далечната 1962 г.
„60-а година съм постъпил в армията, както всеки младеж тогава, нямаше мърдане – наборна служба. Служих в Щаба на ПВО и ВВС, който по онова време беше на мястото на хотел „Хемус“ до Националния музей „Земята и хората“, разказва ми той.
По онова време той играе волейбол, канят го да отиде в спортна рота. „Бях добър, смятах, че ще ми се размине казармата по този начин, обаче не познах. Попаднах на един ротен командир, още го помня прекрасно, казваше се капитан Йоцов, военен – страховит! Когато маршируваше, земята кънтеше под стъпките му. Страхотен човек. И той каза: „А, не, не! Никакви спортни роти, вие ми трябвате тука!“, а аз свирех и на тромпет тогава, затова будех и сутрин поделението – бях тръбач. Давах и бойно дежурство, а щом даваш бойно дежурство, няма спортни роти! После преместиха щаба на ПВО и ВВС горе, на Витоша, и две години аз бях в охранителна рота и през ден давахме караул. Веднъж дори заспах прав, което не ми се беше случвало, но наистина беше много уморително. Това са отрицателните неща, които си спомням, тази безкрайна умора. За низшите чинове, ефрейтори, младши сержанти, отдельонни командири – да не говорим, това си беше тормоз. От друга страна, си мисля, че някъде тогава все пак аз свикнах на дисциплина. Станах по-точен, по-организиран, започнах да си държа на думата. Сдобих се с приятели, с които и досега поддържам приятелски отношения“, спомня си Идакиев.
После разговорът ни се връща отново на капитан Йоцов, който всяка сутрин ги кара да се събличат голи до кръста на физзарядка независимо от сезона. „Това не съм го правил оттогава, така че имам един особен спомен от тези две години, тогава мислех, че това са загубени две години. За съжаление, попаднах в охранителна рота, можех да попадна на друго място, да изуча някаква специалност… Но пък от друга страна, започнах да общувам с дежурните офицери, които бяха от ВВС, с висока култура и ерудиция и полека-лека някои от тях се превърнаха в най-добрите ми приятели. И в момента най-добрият ми приятел е боен пилот, който е летял 26 години на бойна реактивна техника, един изумителен човек, който сам си направи яхта, а в момента строи самолет – хидроплан.“
Журналистът прави за него два биографични филма, заснети и монтирани от ВТК, озаглавени „Аз няма да спра“. Става дума за филмите, посветени на полковник Захари Добрев. Очаква се тази година най-после той да излети, всички негови приятели начело със Симеон Идакиев очакват този миг с нетърпение.
„Никога не съм предполагал, че след това животът ми ще бъде свързан и с Министерство на отбраната, по-точно с Информационния център и ВТК, където ме поканиха преди време и аз с удоволствие приех, излъчих доста мои филми тук, от моя личен архив. Тази година в началото направих доста интересни неща на военна тематика, един минисериал за Сирия в мирно време и сега, станаха интересни паралели, направих и един филм за барон Сейго Ямадзава, това е самураят, който се е сражавал в битката за Плевен в Руско-турската война. Направих и филм за опълченците от моя роден край – Радомирският край, оказа се, че 25 души оттам са участвали в боевете на Шипка, което беше изненада и за самия мен“, споделя Идакиев.
Питам го за някоя интересна или поне комична случка от казармата, опитвайки се да върна отново топката в полето на миналото, което все пак е основният предмет на нашия разговор. Когато капитан Йоцов не го пуска в спортна рота, Идакиев става отличник по бойната и военната подготовка и получава десетдневен отпуск за награда, което всъщност постигат всички войници от неговата рота. А как цяла рота да излезе в десетдневен отпуск? „И за сметка на това ни произведоха в ефрейтори, така че ти говориш с един ефрейтор от Българската армия!“ Всички се сдобиват с чин, но след това правят една голяма беля: „Понеже бяхме много добри на волейбол, ни пратиха да играем с друго поделение, не помня вече къде, някъде в Северна България, и след като спечелихме, някакъв младши офицер ни разписа за награда тридневен отпуск. И ние с целия си акъл викаме: „Добре!“. И си отидохме вкъщи. Връщаме се ние в родната казарма и усещаме, че нещо не е наред. Уж през ден сме наряд, а нас наряд не ни слагат. И капитан Йоцов вика: „Отивате на военен съд! Вие сте се самоотлъчили!“. После извика родителите ни. И пред тях ни прости, тъй като каза, че сме много добри момчета, особено на волейбол. Та така“.
За извращения в казармата не иска да ми разказва, „разбира се, имаше ги и тия неща“, но предпочита да не си спомня за тях. Няма смисъл. Това вече го няма. „Но не беше приятно“, уверява ме накрая, а аз много добре знам какво точно има предвид.
