Любомир ДЕНОВ
След 3 опита за контакт със западни дипломати старши лейтенант Маргарит Димитров е разпознат случайно от постови милиционер.
В предишния брой на вестника ви разказахме за трагичната съдба на старши лейтенант Маргарит Димитров, разстрелян 2 години преди демокрацията за държавна измяна. Оттогава са изминали 34 години, но и до ден днешен близките на младия офицер дирят гроба му, за да запалят свещичка за бог да прости.
–––––––––
Арестуват Маргарит на 16 октомври 1985 г., минути след като се е срещнал с агент на ДС, представил се за западногермански дипломат. На срещата в бяло БМВ пред ресторант „Тополите“ в София младежът споделя желанието си да напусне България. Получил обещание, но ако предаде информация за Зенитно-ракетните войски, където в онзи момент служил. Старши лейтенант Димитров бил ЗКПЧ на дивизион, въоръжен със секретните за онова време ракети С-75 „Волхов“. Дивизионът бил дислоциран на южните склонове на Витоша – на няколко километра над самоковското село Ярлово.
Близо година специалните служби издирвали митичния офицер, който бил заснет да влиза и излиза последователно в западногерманското, британското и американското посолство. Разполагали със снимки на висок, строен младеж, естествено, цивилен, както и със запис на телефонен разговор с немския консул Петер Шонберг. Службите засекли разговора, но не и номера на телефона, от който Маргарит е звънял. След няколкомесечно издирване скалъпили списък от 26 млади офицери от София и околностите. Всички до един обаче били строеви офицери, които поназнайвали немски език. Сред тях Димитров не фигурирал по простата причина, че бил политически офицер. По онова време
ЗКПЧ-тата били извън всякакво подозрение
Близо 10 месеца ДОИ (Дело за оперативно издирване) „Инициативник“ буксувало на едно място. 26-имата офицери с немски език били проверени един по един. Дори на помощ извикали агенти на ЩАЗИ от ГДР. През тежки разпити минали всички млади мъже от близкото село Бистрица. Дори и тези, които не били ходили войници. Но без резултат.
Работата на цяла армия тайни агенти на службите свършил един постови милиционер. Именно той бил дежурен пред посолството на ФРГ на 20 август 1985 г., когато Маргарит се завъртял пред паркирана кола с надпис „Продава се“. Старшина Минчо Маринов искрено повярвал, че младежът е потенциален купувач, и го пуснал в сградата да преговаря, а всъщност да се види с консула Шонберг. Добрия си немски Маргарит обяснил с факта, че е военен преводач. Дори обещал на старшината да уреди негов човек да не го вземат запас.
След края на дежурството милиционерът споменал в доклада си за младежа, който се интересувал от кола на посолството. Информацията стигнала до службите и там светнала червена лампичка. Извикали старшината по спешност. На база на доста подробното му описание изготвили фоторобот. Когато го видели, работещите по ДОИ „Инициативник“ възкликнали: „Това е нашият човек от посолствата!“. Но не разполагали нито с име, нито с адрес. По онова време армията ни наброявала близо 120 000 души, а
службите дори не знаели, че „техният човек“ е офицер
Помогнала им случайността. Само 5 дни по-късно – на 20 август, старшина Минчо Маринов бил изпратен наряд пред двореца „Враня“. Там, в караулката, забелязал Маргарит, който шофирал ладичката си и кой знае защо спрял за малко пред входа на парка. Милиционерът записал номера на автомобила и алармирал оперативния работник от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването).
По-нататък събитията се развиват с главоломна за разследването бързина. Организирано било и скрито разпознаване. „Той е, няма съмнение“, отсякъл старшината.
Но чак на 7 октомври докладват нагоре, че техният човек наистина е старши лейтенант Маргарит Димитров. Така ДОИ „Инициативник“ прераства в ДОР (Дело за оперативна разработка) „Двуличник“. От този период в архивите по делото се пазят няколко доклада от агент Зоя. Зад тайнствения псевдоним се крие хазайката Ненка Аризанова, в чийто апартамент на столичната улица „Университетска“ 3 (под „Римската стена“) Маргарит се прибирал главно в почивните дни от Ярлово. Вербували я срещу обещанието да я пуснат да пътува до Франция, където живеел синът й Орлин. Вербували и хора от поделението. Но нито Зоя, нито колегите доносници разкриват нещо съществено.
Силите на спецслужбите стигат до слухтене около близките на Маргарит във Варна и край квартирата му в София. По едно време разработили легенда за пред родителите,
че са го командировали като военен преводач в Берлин
Белким изтръгнат от тях някакви признания. Дори пратили картичка от Берлин с подправен почерк и шаблонен текст – жив съм, здрав съм, скоро ще си дойда.
От материалите по делото става ясно, че прехвалените разведки са изпуснали златна възможност за оперативна игра с ЦРУ и БНД. Макар че такава идея фигурирала в план от 25 октомври 1986 г. под названието „Комета“.
Старши лейтенант Маргарит Димитров е разстрелян за назидание. Това е изводът на мнозина оперативни работници от онова време. Дори следователят по делото Дунав Савов призна пред автора на тези редове, че младият офицер не е заслужавал смъртно наказание.
Тогавашната власт обаче не е можела да прости на офицер, и то политически, дръзнал само в мечтите си да разкъса оковите на диктатурата. Какво като Димитров не е успял да издаде секретна информация, а само е имал намерение за това? Единственото, което службите откриват, са десетина малки листчета с бележки, които Маргарит си е водил по време на курс по материалната част в шуменското артилерийско училище. Те били правени обаче 6 месеца преди ареста и спокойно отлежавали в джоба на шинела му. Ако е смятал да ги използва за шпионски цели, щял ли е да ги държи на такова видно място?!
Седмица преди разстрела молбата му за помилване до председателя на Държавния съвет Тодор Живков получава отказ. Близките му научават, че смъртната присъда е изпълнена от мижаво писмо, донесено от куриера на общината 15 години по-късно – чак през 2002 г. ?!
Елеонора, сестрата на Маргарит, открива човека с перфектния немски, който примамва младия офицер в постановката при ресторант „Тополите“. Когато се видели, той още служел в голяма спецслужба. Младата жена не искала мъст, а справедливост. На срещата в софийско кафене човекът признал, че в бялото БМВ пред „Тополите“
Маргарит не бил издал никаква секретна информация
Само обещал.
След разстрела близките получили само един кашон с лични вещи. Сред тях не били тетрадките му с 1 роман и над 250 стихотворения.
„Не видяхме ни гроб, ни тяло. Затова и до ден днешен палим свещ за батко при живите, а не при мъртвите“, сподели Елеонора.
