Автор: Ивайло ПАШОВ
В ерата на Студената война всички зенитно-ракетни позиции у нас са обект на засилено внимание от чуждестранните разузнавания. Като тогавашен противник държавите от НАТО всячески опитват да съберат данни за тях. Особено за по-новите. Насочват натам спътници, подслушват радиообмена. С провокационни полети около границите авиацията им цели задействане на българската система за ПВО в зоната на оперативен интерес. Техни шпионски самолети и наземни радиотехнически разузнавателни средства имат готовност да засекат работните честоти на радиолокационните средства на дивизионите при евентуалното им активиране в тези ситуации. От своя страна ракетчиците ни се стараят да парират тези опити и да „запазят анонимност” колкото се може по-дълго чрез комплекс от специални мерки. Какви са били те – разбираме от разказите на бивши офицери от Зенитно-ракетни войски.
Игрите на котка и мишка между ЗРВ и разузнаването на потенциалния неприятел датират още от периода на първоначалното им развръщане (1960–1961 г.). По обясними за времето причини, наложени от строгия режим за секретност, получаването и разполагането на специалната бойна техника на стартовите и техническите позиции се извършва само нощем, при силна охрана и маскировка. Често при много лошо време – дъжд, мъгли, обилни снеговалежи. Независимо че повечето от тях са в труднодостъпни гористо-планински райони и на голяма надморска височина, до сутринта задачата е изпълнена. Същите мерки се налагат и при придвижването на техниката за учения и занятия.
Не липсват обаче и куриози. Техниката на някогашното зенитно-ракетно поделение 90060 – Ихтиман, заема стартова позиция в ранните часове на 30 декември 1961 г. в изключително сложни метеорологични условия (еднометров сняг, преспи и натрупвания). С използването на верижни влекачи обаче до разсъмване тя е разположена, синхронизирана и приведена в боеготово състояние. Въпреки всички мерки за сигурност в нощта на 30 срещу 31 декември 1961 г. Радио „Свободна Европа” излъчва съобщение, с което обявява, че в района на Ихтиман е създадена ракетна площадка и честити на ихтиманци новата придобивка с командир майор Джерманов.
Как ракетчиците са противодействали на разузнавателния интерес на западните държава разказва о.р. подполковник Митко Ганев. Той започва офицерската си служба в средата на 70-те години на миналия век в радиотехническата команда на зенитно-ракетен дивизион в района на Созопол (по-късно е негов заместник-командир по техническата част и инженер в щаба на 3 зрбр). Всъщност описваното от него е валидно и за останалите поделения от ЗРВ: „Имаше много строги правила за използването на радарите за разузнаване и целеуказване, както и за насочване на ракетите, радиорелейните и радиостанциите. Радиокомуникацията обикновено не се водеше в прав текст, а по т.нар. кодоворазговорни таблици и с позивни. Такива имаха поделенията за командите от личния състав и за различните режими на работа на техниката, дори заповедите се даваха чрез кодове. В определени ситуации от Централния команден пункт нареждаха спазване на пълно радиомълчание. Тогава беше абсолютно забранено всякакви радиосредства в дивизиона да работят на излъчване. Най-често това се случваше, когато се знаеше, че над страната минават разузнавателни спътници. Или ако близо до границата прелитаха шпионски летателни апарати. При наличие на кораби с разузнавателна апаратура в Черно море процедурата бе същата”.
Освен от космоса по въздух и море от противника се очаква да прави опити да проучва военните формирования от ЗРВ, както и по суша. Затова на физическата маскировка също се гледа много сериозно. Някогашният главен инженер на Трета зенитно-ракетна бригада (3 зрбр) и преди това командир на същия „созополски” дизизион о.р. подполковник Иван Финев Иванов (днес покойник) също споделя интересни неща. Той си спомня, че през 1980 г. на военнослужещите е разпоредено да засадят допълнителен пояс от дървета около поделението, за да се подобри скритостта му. Когато през 1981 г. част от личния състав отива на стрелби на полигона в Ашулук (СССР), останалите продължават да го маскират. В определени участъци поставят ламаринени плоскости, боядисани в армейско зелено. Те скриват вътрешната територия, сградите и техниката от любопитни очи. На населението, живеещо в близост, пък е забранено да строи къщи с повече от два етажа. Иначе има вероятност оттам да се зърнат радиолокационните станции и пусковите установки с ракетите.
Независимо че към пусковите установки с ракетите няма видимост отвън, през деня те постоянно са покрити с камуфлажни мрежи. Маскировката се сваля само при тренировките на разчетите, а те се провеждат нощем. В онзи период всички зенитно-ракетни поделения имат легендировка на друг род войски. С цел да прикрият принадлежността си към ЗРВ военнослужещите от дивизионите носят зелени униформи със знаци на артилерийски, свързочни или химически подразделения. По този начин се създава заблуда, че поделенията са от състава на Сухопътните войски. Личният състав е задължен да я поддържа. Затова от Главния щаб следят стриктно. Периодично на КПП-то и покрай оградите изникват любопитни „туристи” и „близки” на войници, които уж търсят дадено поделение. Същевременно цивилни проверяващи наблюдават какви ще са реакциите и докладват нагоре.
На чуждите курортисти, проявяващи интерес към военния обект, по презумпция се гледа като на потенциални шпиони. Особено на тези от страните извън Варшавския договор. Основания за това не липсват. „Нима един нормален гражданин от Западна Европа, като види, че на 500–600 м напред има телена ограда и предупредителни табели, няма да се усети, че не трябва да приближава?! – коментира о.р. полк. Димитър Каменов, бивш началник на командния пункт на 3 зрбр, преди това – началник на РЛС в дивизион. – А те идваха до ограждението, пробваха дали е под напрежение, оглеждаха, правеха снимки.”
Караулните следят за такива лица, сигнализират и те биват задържани за справка. Ако са западняци, най-често ги поемат от военното контраразузнаване (т.нар. ВКР-та) и милицията. Представителите на соцблока, стига да не будят съмнения, обикновено се разминават само с кратка беседа и осветена фотолента. Любопитно е, че боровите гори около дивизиони под Бургас пламват няколко пъти в онези години. Един от по-сериозните пожари избухва, докато част от състава на едно от поделенията е на стрелби. Овладени са, но остава подозрението, че не са случайни. Все пак тогава е епохата на диверсиите.
В наши дни, когато въздушното и космическото разузнаване се е развило неимоверно, а в близост до много военни обекти никнат вили и хотели, тези истории сигурно звучат доста абсурдно. Ала в онези времена от миналото секретността е изключителна, а спазването й се съблюдава зорко. Компромиси със сигурността на страната не се правят.
