Ивайло ПАШОВ
Истории от ЗРВ, които достигат до нас, разказвани от кадрови военнослужещи.
В летописа на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ) са записани стотици учения и бойни стрелби. Историите, свързани с тях, обикновено достигат до нас, разказвани от кадровите военнослужещи. Съпреживяват ги обаче и хиляди наборни войници. Те са част от бойните разчети на зенитно-ракетните и техническите дивизиони, участвали в „горещите” пускове на полигоните Ашулук и Шабла. Един от тези бойци е пловдивчанинът и младши сержант от запаса Димитър Вълков, който споделя спомени.
Той отбива военната си служба от октомври 1986 г. до декември 1988 г. като механик в Техническия дивизион на разположеното край София поделение 34430 от някогашната Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр). Разпределението му едва ли е случайно, защото завършва с отличие специалността „Електрически машини и апарати” в Техникума по електротехника в Пловдив. В ЗРВ за първи път вижда ракетна техника отблизо. При това най-модерната за онова време у нас – зенитно-ракетният комплекс (ЗРК) С-200 „Вега”. Ето какво разказва: „Бях силно впечатлен от ракетите на комплекса и обучението за обслужването им. Осъзнах, че нося голяма отговорност като военнослужещ и това ме запали. Бяхме страхотен екип с останалите войници, сержантите и офицерите от дивизиона”.
Изживяванията от последната година на службата му обаче са най-незабравими. И то не защото вече е ефрейтор. Тогава става ясно, че поделението ще участва в стрелби на полигона Ашулук в СССР. В края на януари 1988 г. две от бойните ракети са разглобени и изпратени към съветския полигон с товарен влак и ескорт.
„Подготовката за учението „Гранит-88” започна още в началото на 1988 г. Командният състав подбра войнишкия състав, който да участва в него. С избраните (в т. ч. и аз) започнаха интензивни тренировки. С учебно изделие отработвахме разглобяване и сглобяване на ракетите на съставните им компоненти, поставянето им в транспортни тари и претоварване на транспортно-зареждаща машина (ТЗМ). Обучавахме се да подреждаме и ползваме необходимия инструмент за операциите. Други колеги тренираха зареждане на ракетите с гориво, проверки с контролно-измервателна апаратура и маневри с машините, ползвани за преместване на ракетите. Ръководеше ни капитан Валентин Янакиев, а командирът на техническия дивизион капитан Генов и командирът на поделението майор Венцислав Гутинов (по-късно полковник) наблюдаваха. Паралелно давахме наряди с останалите наборници и работехме по техниката” – разказва бившият военнослужещ.
В началото на април 1988 г. определените за участие в учението с бойни стрелби потеглят за СССР. „Пътувахме с международния влак София–Москва. Трансферът ни отне две денонощия и половина, а времето беше изпълнено с веселие и почивка. Наблюдавахме с интерес районите, през които преминаваме, като особено ни впечатлиха мащабите на руската столица – разказва тогавашния ефрейтор. – Там слязохме с парадните униформи. Изчакахме няколко часа, за да хванем влака Москва–Астрахан и продължихме с него още денонощие и половина. По праха, който се събираше по прозорците, разбрахме, че наближаваме.”
В един момент жп композицията спира сред нищото – на малка, невзрачна гара (Ашулук). Изненадващо кондукторите ги подканват да слизат. Отвън ги очакват военни камиони и малки автобуси (за офицерите). С тях поемат по покрит с бетонни плоскости път. Сред прах, вибрации и шум след час и нещо пристигат във военното градче на полигона Ашулук.
Настанени са на първия етаж в дълга триетажна сграда. Войниците в голямо помещение с легла на два реда, където се разпределят по дивизиони. За офицерите и сержантите има отделни стаи по протежението на коридора. Информират ги, че за да им освободят място там, на цял руски батальон е наредено да се изнесе на палатки в степта.
Разполагат се и отиват да обядват в столовата. Храната е борш, хляб, печено месо и плод. Уви, супата се оказва възкисела и наблягат на останалото. Ще има още случаи, когато руските блюда няма да са по вкуса на повечето ракетчици. Затова разчитат на хранителните запаси от България (консерви с „Русенско варено”, пастет и риба и български хляб).
По-късно се отправят към техническата и бойните позиции. Там ги очаква руска техника, аналогична на тази в поделението в България. „Натовариха ни на военни камиони и пътувахме около 20 мин. навътре в полупустинята. Първият ден на полигона премина в подреждане на контейнерите с ракетните компоненти, в подготовка на инструментите и площадката, на която щяхме да сглобяваме ракетите. Руснаците ни докараха цистерна с питейна вода, за да се охлаждаме. Въпреки че беше април, дневните температурите достигаха до 40, а нощните падаха около 0
. Любопитно е, че ни черпиха и с един тъмен чай, от който не изпитвахме жажда.” – разказва тогавашният наборник.
За седмица разчетът от техническия дивизион сглобява предвидените за стрелба ракети. Те са проверени с контролната апаратура, качени на ТЗМ-и, заредени с гориво и пак тествани. Накрая са предадени на огневите дивизиони. Междувременно бойните разчети настройват своята техника, тренират и преминават допуск до стрелбите.
Ден, след като боеготовите ракети са получени, биват преведени и пусковете с тях. Датата е 14 април 1988 г. „С някои колеги почти не спахме от вълнение предната нощ. Нямахме търпение да свърши закуската и по-скоро да отидем на позицията, за да ги видим” – казва Вълков.
Заварват ракетите заредени на пусковите установки. Времето е ясно, без облаци в небето. „По едно време едната пускова установка се раздвижи и изправи ракетата под ъгъл. В задната й част се появи тънка струя жълто-кафяв газ и се задействаха стартовите двигатели. Ракетата се издигна под идеално права наклонена линия. Всички завикаха ура! Пламъкът от стартовите ускорители беше с размер 3–3,5 дължини на самото изделие. На голяма височина те се отделиха, огнената диря от жълто-оранжева стана лилаво-бяла и разбрахме, че е заработил маршевият двигател. Отново ревнахме ура! Последва още един пуск. Поразихме две цели – една на далечина около 60 км и друга на 110 км. Чухме как отекна взривът на бойната глава на по-близката ракета. Последваха овации” – споделя механикът.
На следващия ден ракетчиците ни бързо събират багажа си и поемат с железницата към Москва. Видяното и преживяното се коментира ентусиазирано. В руската столица са настанени във военен хотел. Отпътуването към София е след два дни и успяват да посетят музея на космонавтиката, разглеждат Ермитажа, пазаруват. Във влака за Родината пак дават воля на радостта от отличното представяне. Разрешено им е да консумират и алкохол.
„След завръщането ни в България една сутрин пред строя командирът на поделението майор Гутинов даде оценка на дивизионите. Когато стигна до нашия той каза: „Техническият дивизион не е бил оценяван по точки, но се счита, че си е свършил работата”. Тогава аз се провикнах дръзко: „Другарю майор, в Техническия свършената работа означава отличен!“. Наоколо избухнаха, аплодираха ме. Майор Гутинов се усмихна, изчака еуфорията да утихне и рече: „Е, щом го твърди младши сержант Вълков, значи наистина е било така“. Това въздейства положително на всички нас!” – спомня си бившият наборник. За приноса към успеха на стрелбите той е произведен в младши сержант и награден с домашен отпуск. Подобни поощрения има и за другите проявили се.
