Предложението на служебния ни кабинет Албания да бъде отделена от Скопие по европейския й път изглежда разумно, но май никой не го иска.
Като че ли нито една друга последна за годината европейска седмица, в която се събират най-висшите органи на ЕС, не е била белязана с толкова очаквания, но и с толкова съпътстващи я събития и новини. Очакванията бяха за това, ще получат ли Албания и Република Северна Македония „зелена улица” за старт на преговорния процес за членство в Съюза в резултат на променена позиция от страна на България. Досега София казваше „не” и така блокираше пътя на двете държави.
Очакванията за промяна се основаваха на надеждата, че новият ни кабинет, избран след 3 електорални цикъла, може да ревизира досегашната официална позиция на България и да „пусне” Тирана и Скопие напред. Не се получи. Първо, защото служебното правителство в едно от последните си заседания препотвърди становището ни към Скопие, което пряко засяга и Албания, тъй като двете съседки вървят заедно по модела, който следвахме преди в пакет с Румъния.
Второ, защото, изглежда, и новата конфигурация начело на родната ни дипломация ще поддържа досегашната линия на поведение по отношение на Скопие. Което не пречи
да се търсят нови инструменти за деблокиране на връзките ни
със съседите, което предложи премиерът Кирил Петков. И трето, защото се очертава ситуация, в която основната битка за утвърждаване на правилността на българската позиция ще се води от избрания за втори мандат президент Румен Радев. Поне на първо време, докато кабинетът влезе в ритъм и подготви своята експертиза или се запознае с досегашната по проблема „Македония”, ако можем така да го наречем. Държавният ни глава вече показа, че може непосредствено и спокойно да обяснява позицията ни пред европейските си колеги по начин, който да убеждава и успокоява.
Да, България продължава да стои на позицията си по отношение на Скопие. Очакванията, че под натиск от международния фактор София ще отстъпи, не се сбъднаха. Най-интересното е, че поредното потвърждение на становището ни се случи в момент, когато политическата ситуация в Северна Македония е толкова неспокойна, дори – несигурна, че дава основание да се постави въпросът: Това ли е държавата с претенция да е готова напълно за членство и само „капризът” на едни съседи ли я спира?
Лидерът на управляващата партия и премиер Зоран Заев подаде оставка и от двата поста. Избран бе негов наследник на партийния пост начело на СДСМ – технократът Димитър Ковачевски, който като лидер на най-голямата управляваща партия очевидно ще получи мандат за съставяне на ново правителство и ще е премиер според практиката. Под натиск на коалиционните си партньори Заев реши да сдаде партийния си пост, но да остане още малко начело на изпълнителната власт. Както бил обещал, докато не види изпълнена мечтата на всички граждани на страната – да започне преговори за членство в европейското семейство.
Но това време се изплъзва, очевидно личната политическа кариера на Заев приключва, друг ще съставя и ръководи новия кабинет на страната му. В него министрите албанци ще са повече от колегите им – македонци. Така се получи, след като се видя, че крехкото парламентарно мнозинство на СДСМ и на Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети бе поставено на изпитание, когато опозицията внесе вот на недоверие. Дори и в оставка, като последна лична политическа акция Заев склони четиримата депутати от малката албанска партия „Алтернатива” да влязат в управляващата коалиция и гарантират мнозинството й. Цената бе 3 министерски поста от квотата на СДСМ. Така или иначе,
Заев слиза от сцената, идва Ковачевски
чиито действия ще следим.
В оплетената ситуация на масата вече лежи идеята Тирана да излезе от пакета със Скопие и да върви сама по пътя към ЕС. Основният аргумент на служебния ни кабинет бе, че така българското вето над Северна Македония няма да спира Албания и тя би могла, ако е изпълнила стандартите, да започне преговорния процес. Нали според практиката всяка страна кандидат ще бъде оценявана индивидуално и сама за себе си. Ако наистина е „във форма”, защо да не върви напред.
С предложението страната ни даде знак, че оценява извършеното от Албания за изпълнение на критериите за членство и че като страна – член на ЕС, продължава да подкрепя разширението към страните от Западните Балкани. София държи на добрите добросъседски отношения с Тирана като елемент от регионалните стабилност и сигурност, нямаме сериозни нерешени двустранни проблеми, нещо повече, имаме и официално признато българско малцинство там.
Щом са готови, нека да вървят напред, наистина. Едно от последствията на такова решение би било премиерът Еди Рама да престане да хвърля наляво и надясно обвинения срещу София, че налагайки вето за начало на преговорите на Северна Македония,
блокира и „невинната” Албания
На няколко пъти Рама наруши добрите дипломатически и добросъседски тон с подмятания, на които, ако София беше влязла в него, би трябвало да реагира остро. На един от форумите, проведени в рамките на словенското председателство, Рама дори се опита публично, в присъствието на колеги от балканските държави да унизи президента Радев все с обвинението, че България като страна членка „балканизирала” европейския път на региона. Високото самочувствие, което албанският премиер демонстрира, вероятно се дължи на факта, че спечели за трети пореден път парламентарните избори през пролетта и оглави правителството. Е, ако все пак излезе от пакета, което поставяме под дълбоко съмнение, да покаже какво може.
И какво като покаже? Първото, което на Рама ще стане ясно, е, че има държави – членки на ЕС, които използват ветото на България срещу Скопие, за да не кажат открито, че не искат толкова скоро Албания в ЕС. Франция, Нидерландия и Дания имат своите притеснения от това, че едно бързо членство на Тирана може да увеличи вълната от безработни албанци на тяхна територия, да не говорим за страха от присъствието на албанската мафия в престъпния им свят.
Президентът Еманюел Макрон, на когото през пролетта предстои предизборна кампания за втори мандат, неведнъж е изразявал притесненията си от имигрантска вълна от Албания към Франция в момент, когато Париж и без това си има проблеми с „гостите” от някогашните френски колонии. Може би и затова е почти единодушната реакция откъм Брюксел, а и от другите столици на страни – членки на ЕС, че тандемът Тирана–Скопие не бива да се разкъсва. Е, това е още една проява на политическо лицемерие, в рамките на която
България бива използвана като параван
за страховете на други партньорски държави.
Лично аз имам и други притеснения. Неслучайно в началото нахвърлих няколко щриха за ситуацията сега около Вардар. Едно отделяне на Албания по европейския път несъмнено ще радикализира албанския етнически и политически елемент в Северна Македония. И не защото Албания евентуално би „дръпнала” напред, а защото това ще означава, че Северна Македония ще остане сама.
Винаги съм твърдял, че албанците в югозападната ни съседка са движещата сила за евроатлантическото членство на страната си. Дори повече от македонците. Те никак не искат да бъдат заложници на ирационалното поведение на своите съграждани македонци в спора им с България. В известен смисъл местните албанци са в съревнование с всички наоколо – и в Косово, и в самата Албания, пък и в Черна гора и в Сърбия, които също вървят по пътя на евроинтеграцията.
Освен чистата прагматика, която може да им предложи едно членство в ЕС, всички те, независимо къде живеят, са единодушни, че някогашният проект „Велика Албания”, за който получават толкова обвинения, може да бъде преосмислен и преоценен от съвременна гледна точка. И новото лого на тази стратегическа идея може да се определи като „всички албанци – в страни – членки на ЕС”. А не е ли по-добре Тирана и Скопие да си останат ръка в ръка?…
