От редник до генерал през различните исторически епохи.
Всяка държава има военни рангове и чинове, това са званията, които определят строгата йерархия във войската. Така се образува и служебната субординация. В рамките на Северноатлантическия пакт, към който България принадлежи, съществува обща система на званията, която служи за унифициране на различните наименования в чиновете на базата на една уеднаквена, стандартизирана йерархия. С обяснението на историческата етимология на военните звания се е заел сайтът https://bulgarianhistory.org/, където много прецизно е описано всичко.
Редник – Думата има доста буквално значение и произлиза от думата редица. Това са войниците, съставляващи редовете на армията, заемащи най-ниското стъпало в йерархията.
Матрос – Идва от холандското matroos – моряк. С този термин в холандския флот през XVII век се означавали всички най-нисши корабни служители, на които се поверявала общата работа по поддръжка на морския съд. В българския език влиза през руския, а в Русия е въведен от цар Петър I при създаването на Руския флот през 1697 г.
Ефрейтор – Произлиза от германската дума gefreiter. Терминът се появява през XVI век в Свещената римска империя. Когато даден войник докажел своите качества по време на кампания, той бил издиган в „гефрайтер“. Званието означавало две неща – на бойното поле гефрайтерите заемали най-рисковите позиции в редиците, но извън сражение те се радвали на редица привилегии – по-високо заплащане, по-добри условия на живот и били освободени от някои задължения – например не давали караул. В Третото българско царство се е използвало понятието „капрал“. Терминът все още се среща в англоезичните и френскоезичните страни като corporal.
Сержант – Званието произхожда от латинското servientem, т.е. служител, и се отнасяло към приближен човек от личната свита на благородниците в Късната Античност и Ранното Средновековие, обикновено изпълняващ функции на охранител. През Средновековието сержантите били придружители на рицарите, които имали специфично право на земевладение, регулирано от феодалното право.
Мичман – Терминът идва през руския език от английското midshipman. Появява се в английския флот от времето на Тюдорите и с него се означава моряк с натрупан опит, който изпълнява определени задачи по средната част на палубата на ветроходните съдове. Използвал се само за моряци без офицерска подготовка и напомня на гефрайтерите. След 1662 г. системата постепенно се изменя и мидшипманите стават младежи с определен социален статус, които се записват във флота за предофицерска подготовка. В руския флот и оттам в българския терминът се възприема като еквивалент на старшините при Сухопътните войски.
Лейтенант – Понятие с френски произход, което се появява през Средновековието. Идва от lieu – място, и tenant – държане – т.е. – „този, който държи позицията“. В случая под държане се има предвид заместване, т.е. лейтенантът е заместник на главнокомандващия. Именно поради тази причина като термин лейтенант е присъствал в различните части на военната йерархия – както сред нисшите, така и сред висшите офицери, за да обозначава заместник-главнокомандващия както на отделните дружини/роти (напр. при наемниците), така и за целите армии (генерал-лейтенант). В чиновете, използвани в Третото Българско царство, лейтенант е еквивалент на подпоручик. Думата „поручик“ произлиза от „поръчение“ и означава офицер за изпълняване на поръчения като заместник на капитана.
Капитан – Терминът е с латински произход – от думата capitaneus – т.е. стоящ начело (от лат. caput – глава), но в средновековната практика влиза през средногръцката/византийската дума – катепан (κατεπάν – стоящ начело).
Майор – Понятието произлиза от френското majeur, което на свой ред идва от латинското maior – „старши“. Първоначално рангът се свързва със сержант-майорът, който е изпълнявал функции на помощник на висшите офицери при командване на полеви подразделения, но впоследствие сержант-майорът се превръща в по-нисшия чин „старши сержант“, докато майорът се обособява в отделен ранг.
Полковник – прякото наименование на това звание произлиза от думата „полк“ и буквално означава командир на полка. Самият чин има доста стар произход. През Средновековието групиране на няколко роти/дружини (но да не се бърка с „дружина“ от Третото Българско царство – б.а.) се наричало „колона“. На базата на това през 1534 г. крал Франсоа I въвежда термина colonel като командир на големите войскови съединения. Друго обяснение е, че българският чин „полковник“ е заемка от руски, която пък идва от старобългарското плъкъ* (отряд войници), етимологически от готски folk* в праславянския.
Бригаден генерал/Бригадир – Званието се появява през XVII век, когато бригадата постепенно измества полка като основно полево съединение. Първоначално бригадите били съединения, съставени от няколко роти, които били част от полковете.
Генерал – Така нареченият пълен генерал води произхода си от капитан-генералите във Средновековна Франция. На базата на позициите и задачите на висшите офицери още през Средните векове се създават подвидове на това звание, които се утвърждават по-късно – лейтенант-генерал, сержант-майор-генерал (дн. генерал-майор). Званието се е давало на висши командири, заемали позиция непосредствено под върховния главнокомандващ на Въоръжените сили или на дадена полева армия. Самата дума идва от латинското generalis – общ, – т.е. общ командир на всички войски. В Третото Българско царство, след 1897 г., званието пълен генерал се дава заедно с един от трите основни рода войски – генерал от пехотата, генерал от кавалерията и генерал от артилерията.
Маршал – Терминът идва от старогерманското marhscal – „коняр“, и се използва за първи път във Франкското кралство, където с него се означавал надзорникът на кралските конюшни. Впоследствие маршалите се налагат като върховни главнокомандващи на армиите през Средновековието, като рангът им отстъпва само на този на владетеля, а във Франция и на т.нар. „принцове на кръвта“ – преките кръвни роднини на владетеля. В българската военна история маршалският ранг реално никога не е използван.
Адмирал – Произходът на думата е от арабски. Амир ал бахр (командир на морето) била титлата, използвана от арабските морски командири през IX–XI век, след което тя била усвоена от норманите в Сицилия през XII век. След това арагонците я възприемат след завземането на Сицилия през XIII век, а от тях я вземат генуезците, французите и кастилците, както и португалците. Думата претърпява няколко лингвистични метаморфози, но в крайна сметка, някъде през XVI век, окончателно се утвърждава терминът адмирал. Като ранг пълният адмирал съответства напълно на генерала при Сухопътните войски, а военноморският еквивалент на сухопътния ранг „маршал“ е „адмирал на флота“.
Това накратко е историята на военните звания, които се използват и в съвременната Българска армия. Някои от обясненията са преводни, други са авторски и са плод на лични изследвания, но като цяло, произходът на званията е представен прецизно и изключително интересно с необходимите исторически примери, етимологични реминисценции и езикови особености. Някои от званията и чиновете в българската войска са отпаднали, като поручик, подпоручик, унтерофицер, вахмистър и др. Има и нови за военните ни традиции – като бригаден генерал.
