Путин иска да реши съдбата на Киев в преки преговори с американците.
През 2005 г. руският президент Владимир Путин казва, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. С действията си в следващите 16 години той, изглежда, се опитва да минимизира щетите от тази катастрофа и да завърти колелото на историята назад, връщайки под скиптъра на Кремъл поне част от постсъветското пространство.
Както за всеки авторитарен лидер, така и за Путин първа точка от неговата политическа програма е да задържи властта, колкото се може по-дълго, по възможност – до края на дните си. Но той не е някой африкански диктатор, който мечтае единствено да управлява безкрайно дълго, трупайки планина от долари и водейки луксозен живот. Стопанинът на Кремъл се държи като човек с геополитическа мисия. Макар че определено не е философ и мислител, Путин си има своя концепция за историческата роля на руснаците и за
териториалния обхват на руската идея
През януари 2012 г. той пише статия, в която очертава границите на „историческа Русия“. В тях влизат земите, които в края на XVIII век са били в състава на Руската империя, в които населението или значителна част от него е рускоезично и в които доминира православната религия. Според тази концепция „историческа Русия“ обхваща Беларус и по-голяма част от Украйна плюс Приднестровието в Молдова, както и големи части от северен Казахстан.
Руското военно присъствие в Армения, Беларус, Таджикистан, Киргизстан, Приднестровието, Южна Осетия и Крим е наследство, което Путин получи от предшественика си Борис Елцин. От 2003 г. съществува и Организацията на договора за колективна сигурност – нещо като постсъветско НАТО, в което водеща роля има Русия, а нейни партньори са Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.
Първото ярко доказателство за решимостта на Русия да разрешава спорове в постсъветското пространство с военна сила дойде през август 2008 г. Тогава опитът на грузинските власти да си върнат контрола над сепаратистката област Южна Осетия бе посрещнат с масирано руско нападение. В резултат от тази война Южна Осетия и Абхазия бяха признати от Москва за независими държави и властите в Тбилиси трайно загубиха контрола над тях.
Главната цел на путинската реконкиста (повторно завладяване) обаче винаги е била Украйна. Тя е най-голямата бивша съветска република след Русия, населена е със славянско население, за поне половината от което езикът на всекидневното общуване е руски. Збигнев Бжежински казваше, че без Украйна Русия никога вече не може да бъде империя, но ако Москва вкара украинците в своята орбита, нещата се променят. Историята на двете държави е силно преплетена, съвсем доскоро и икономиките им бяха свързани като сиамски близнаци. В стратегически план съществуването на руския Черноморски флот зависеше от запазването на неговата база в кримското пристанище Севастопол.
За руснаците Украйна е това, което е Македония за българите – исторически сантимент, несподелена любов, блуден син
След т. нар. Оранжева революция от 2004–2005 г. и особено след свалянето на президента Янукович през февруари 2014 г. стана ясно, че украинците избират Запада, загърбвайки Москва. Това се превърна в сигнал за действие за Путин. Крим бе окупиран от руски войски, а бърз референдум, дирижиран от Москва, подпечата анексията на полуострова от страна на Русия. Всичко това стана безкръвно, защото армията на Украйна не оказа съпротива, а по-голяма част от нейния флот начело с главнокомандващия премина на страната на руснаците. През пролетта на 2014 г. Украйна понесе нов удар – сепаратистки бунт, инспириран, насърчаван и подпомаган военно от Москва, откъсна части от Донецка и Луганска област от контрола на властите в Киев. Украинците приеха руските действия от 2014 г. като особено вероломство от страна на Москва, защото 20 години по-рано чрез Будапещенския меморандум Русия гарантира, че ще зачита независимостта, суверенитета и съществуващите граници на Украйна.
През миналата година Путин написа програмна статия с красноречивото заглавие „За историческото единство на руснаците и украинците“ (впрочем тя е преведена на български и издадена в отделна книжка от руското посолство в София). В нея той твърди, че руснаци и украинци са един народ, а голяма част от днешните територии на Украйна са получени несправедливо по съветско време. Твърденията на Путин са своеобразно отрицание на написаното в издадената през 2003 г. книга с красноречивото заглавие „Украйна не е Русия“. Неин автор е вторият украински президент Леонид Кучма.
Сега Русия и Украйна са смъртни врагове. Москва построи мост през Керченския пролив и свърза транспортната система на Русия с Крим. Земеделието на полуострова обаче загива, защото е зависимо от напояването, а каналът, който довеждаше вода от р. Днепър, остава под контрола на Украйна.
Русия превърна Крим в истинска военна крепост
а армията й периодично струпва големи сили по общата граница с Украйна под предлог провеждането на учения.
Всичко това изглежда като подготовка за по-нататъшна агресия, но според мен тя е малко вероятна. За Русия двете сепаратистки републики в Донецк и Луганск са бреме – тя не може да ги изостави, защото ще загуби геополитически престиж, но не би искала и да ги анексира като Крим, защото това ще я постави в тотална международна изолация. Нови такива територии не й трябват. Така че демонстрацията на военни мускули и историческите опуси на Путин целят по-скоро да сплашат украинците и да ги откажат от всякакви опити да си връщат Крим и Донбас.
След заграбването на Крим и част от Донбас мнозинството украинци вече не хранят никакви илюзии по отношение на руснаците и техния президент. В този смисъл Путин е направил много повече за формирането и консолидирането на украинската нация, отколкото Тарас Шевченко и Степан Бандера, взети заедно.
Дълго време целта на Москва бе да върне и да задържи Украйна в своята геополитическа орбита. Към днешна дата обаче това не е реалистично. Затова сега Русия гледа на украинската територия като на буфер, който трябва да остане геополитически неутрален. Ликвидирането на този буфер чрез присъединяването му към западната сфера на военно-политическо влияние е най-големият кошмар на Москва.
Путин смята, че пътят за осигуряването на украинския неутралитет са преките преговори с лидерите на западния лагер – американците. Те трябва да обещаят, че няма да приемат Украйна в НАТО и няма да разполагат свои войски на нейна територия. Това е в съзвучие със старомодната концепция, според която международната политика е сблъсък (или сътрудничество) между великите сили, в която
по-малките държави са обикновени пешки
разменни монети. Трябва да отбележим, че привърженици на тази теория има и в САЩ, например известния професор по международни отношения Джон Миършаймър. Като цяло обаче политическият елит във Вашингтон не приема, че може да жертва малките си съюзници, за да не си открива фронт с Москва в момент, когато главното предизвикателство за световното лидерство на САЩ е Китай.
Първо, Украйна въобще не е малка държава. Преди отцепването на Крим и на част от Донбас населението й беше близо 40 млн. души, а по територия тя е на второ място в Европа, ако не броим Русия. Второ, ерата в която волята на по-малките държави можеше да бъде пренебрегвана, приключи с края на Студената война. Украинците никога няма да се съгласят да бъдат пешка в шахматната партия между Москва и Вашингтон. И трето, ако сега изоставят Украйна, американците ще ерозират собствения си имидж на възможно най-надеждния и силен съюзник за държавите по света. От друга страна, трябва да е ясно, че геополитическата съдба на украинците няма пряко отношение към националната сигурност на САЩ. Черноморският регион е много далеч от Вашингтон и през него не преминават някакви жизнено важни за Америка търговски маршрути. Затова не очаквайте в случай на руска агресия американците да се бият за Украйна. Реалистично изглежда друго – Киев да получи военна помощ, която да повиши съществено цената, която руснаците трябва да платят в случай на нов въоръжен сблъсък на украинска територия.
