Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения
Конфликтът в Украйна и напрежението около Тайван крият най-сериозна опасност от директно военно конфронтиране между глобалните играчи.
Ерозира следвоенният световен ред
Основното, което характеризира изминалата 2021 г., е продължаващият процес на ерозия на следвоенния световен ред, на международните институции и международното право. Условията днес са различни от тези след Втората световна война, когато е формирана системата на ООН. Балансът на силите днес е променен, а глобализацията постепенно префокусира международните отношения. Процесите вече протичат не просто на междудържавно, но на регионално и глобално ниво. От друга страна, нараства рискът от създаване на институционален и правен вакуум, от свят без правила, когато легитимните международни институции се подменят от коалиции на желаещите, а международното право се заобикаля.
В същото време президентът на САЩ Джо Байдън върна Вашингтон към многостранната дипломация, възстанови участието в редица структури на ООН, ангажира се с изпълнението на международни договори, които страната напусна при Доналд Тръмп. Това обаче само забави процеса, но не промени тенденцията към ерозията на следвоенния световен ред. А в геополитически план пандемията ускори развитието на много обективни процеси, на първо място утвърждаването на Китай като основен глобален играч.
Геостратегическите играчи – полета на конкуренция
Новото и основното, което видимо и ускорено се оформя, е борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай. Ключовият въпрос е дали това ще е под формата на съревнование с правила, или конфронтация без правила. Като се очертават две важни негови характеристики. Първо, противоборството вече е всеобхватно – не само в икономиката, търговията, инвестициите, но и в политиката, сигурността, международните организации, т.е. в целия спектър на междудържавните им отношения. Второ, то дългосрочно ще определя динамиката на международните отношения за поне няколко десетилетия. Това води към вторична биполяризация на света – което пък противоречи на тенденцията към многополюсност в световните процеси през последните 20 години. Като се правят опити за идеологическото опаковане на тази двуполюсност – по линията на противопоставянето между либералните демокрации и авторитарните режими, което е ключова теза в политическата визия на президента Байдън за новия свят. Това практически изключва възможността от „неприсъединяване”, като същевременно оставя за ЕС и Русия поддържащи роли, съответно на САЩ и на Китай. Този подход представлява и
отказ от доктрината „Кисинджър” за отношенията Пекин–Вашингтон–Москва
Доколкото Кисинджър в средата на 70-те години на ХХ век формулира тезата, че в този триъгълник най-влиятелен е този връх, който е по-близо до останалите два, отколкото са те помежду си. А съвременните процеси тласкат Пекин и Москва един към друг.
Започват да се очертават и контурите на нова Студена война. Която днес изглежда странно раздвоена – от една страна, на САЩ и НАТО с Русия, от друга – между САЩ и Китай. Първата е много видима, но втората крие повече непредсказуемост и рисков потенциал. Като сегашната конфронтация може да бъде по-опасна от Студената война, която познаваме. Първо, защото тогавашното противопоставяне беше в статичен, „замръзнал” вид, докато сега процесите са динамични, водещи до горещи конфликти. Второ, налице е отказ от взаимно приетите договорености, към които страните се придържаха – голяма част от договорите в областта на контрола върху въоръженията останаха в миналото, а в ядреното разоръжаване остана само един – продълженият в началото на 2021 г. нов СТАРТ между САЩ и Русия. Трето, сега липсва система на взаимен контрол – не само между противоборстващите страни, но и такъв върху действията на съюзниците и върху т.нар. проксита на терен, които могат целенасочено или при инцидент да предизвикат конфликт.
Конфликтите
През 2021 г. светът не стана по-сигурен. Изтеглянето на САЩ от Афганистан и постепенното затихване на конфликтите в Сирия и Либия не доведоха до намаляване на конфронтацията, а очертаха новите й характеристики: в географски аспект – изместването на центъра ѝ от Близкия изток към Индо-Тихоокеанския регион; в политически план – преакцентиране на вниманието от регионалните конфликти към прякото противостояние.
Най-сериозна опасност от директно военно конфронтиране между глобалните играчи крият конфликтът в Украйна и напрежението около Тайван. Ескалацията на конфронтацията Русия–САЩ, НАТО, ЕС, съпроводена със спирала във въоръжаването и трупане на войски и въоръжения, повишава риска от конфликт – провокиран или заради случаен инцидент. Още повече че след Нагорни Карабах в постсъветското пространство започват да битуват идеите за възможно военно решение на замразените конфликти. Неслучайно, осъзнавайки тази опасна тенденция, президентите Путин и Байдън проведоха няколко разговора и се договориха за кръг от преговори. Проблемът е, че конфронтацията достигна такива равнища, при които вече задачата е удържането ѝ под контрол – като реални мерки за деескалация не се обсъждат. В този контекст разполагането на допълнителни войски на НАТО в Източна Европа, включително в България, би се вписало в ескалирането на напрежението и не би дало допълнителна сигурност на страната.
Трансатлантическото партньорство
Тенденцията за оформяне на нов двуполюсен свят е сериозно предизвикателство за ЕС, не му оставя място като основен глобален играч и му отрежда поддържаща роля – на втория ред на масата. Което компрометира цялата идея за стратегическа автономия на ЕС, доминираща европейското политическо мислене през последните години. А един от стълбовете на тази стратегическа автономия са отношението между ЕС и САЩ и най-вече политическото еманципиране на Европа. Другите два стълба са икономическото еманципиране на ЕС от Китай и ресурсното – от Русия. Като еманципиране не означава конфронтация, а сътрудничество без доминация. Основният въпрос тук е дали управлението на Тръмп, когато отношенията ЕС–САЩ бяха на най-ниското си ниво, включително и в рамките на НАТО, беше отклонение. Или бе резултат от по-дълбоки процеси и оформянето на достатъчно различни интереси от двете страни на Атлантика. Очевидно става дума за второто. И при Байдън има висока степен на приемственост по отношение на основната цел на американската външна политика, която винаги е била световно лидерство. Променен е само инструментариумът: Байдън вижда постигането на тази цел в сътрудничество с партньорите и при използване и на техния ресурс, а не срещу всички, включително и срещу партньорите от НАТО и ЕС, както беше при Тръмп.
Друго предизвикателство в рамките на НАТО са
отношенията с Турция
Дестабилизацията на режима там може да доведе до опити за още по-силна централизация и търсене на външния враг с оглед националистическата консолидация на обществото. Тази дестабилизация ще има негативен ефект върху сигурността на целия регион. През последните години Ердоган се опитва да си извоюва своеобразна външнополитическа самостоятелност като регионален лидер и глобален фактор. И до голяма степен успя да постигне тези си цели и на база на изострената конфронтация. Включително чрез сътрудничеството с Русия, където не може да се говори за стратегическо партньорство, а за сериозно ситуационно съвпадение на интереси. Москва и Анкара, изхождайки от противоположни позиции, намират общия си интерес в изолирането на останалите глобални играчи от регионалните конфликти в Черно море, Кавказ и Близкия изток. Ердоган до голяма степен успя да увеличи собствената си значимост в рамките на Алианса, опитвайки същевременно да демонстрира видима дистанция между позицията на Турция и НАТО, което да позволи на Анкара да има собствен външнополитически профил по редица конфликти, различен от позицията на Алианса.
Състоянието на ЕС и френското председателство
Да се каже, че ЕС е на кръстопът, е клише. Но инерционното му развитие не може да продължава дълго поради опасност от навлизане в рисков улей, в който процесите ще започнат да се самодинамизират и да излязат извън контрол. Става дума за множеството кризи, в които той навлезе, включително и значителните вътрешни противоречия. Като все по-видимо става разделението по оста изток–запад, при това не само по отношение на върховенството на закона (основно в Полша и Унгария). Има натрупване на взаимно разочарование, достатъчно обосновано и от двете страни. Западна Европа смята, че Източна не спазва правилата на Съюза, че го разглежда само като източник на средства, които често подклаждат корупцията. Също така и като възможност за наводняване на западния пазар с евтина работна ръка, което поставя на изпитание социалните и здравните системи там. Докато според Източна Европа Западна разглежда тези страни като втора категория – членки на ЕС, държи се с тях нравоучително и се опитва да им налага решения според собствените си интереси, а еврофондовете трудно компенсират деиндустриализацията на Изтока и дългогодишната икономическа криза там. Всичко това – съпроводено с изтичането на най-мобилните, млади и квалифицирани кадри. Основното предизвикателство пред ЕС от години е пътят накъде: Към укрепване на евроинтеграцията или крачка назад към повече национална държава. Амбицията на Франция е укрепване на ЕС, задълбочаване на интеграцията, защита на суверенна Европа като глобален играч и френско визионерско лидерство. Като всичко това е свързано с преизбирането на френския президент Макрон през пролетта: председателството ще съдейства за това, но осъществяването на тези амбиции за ЕС е и функция от това преизбиране.
Западните Балкани
Проблемите пред страните от този регион са на няколко нива. Основният е опасността от дестабилизация: национална и регионална. Сериозно предизвикателство е отстояването на единната държавност на Босна и Херцеговина. Особено след действията на ръководството на Република Сръбска за обособяване на държавни функции в рамките на сръбската част на републиката. Продължават проблемите на Косово: и в отношенията със Сърбия, и със сръбските общини в северната част на страната. А забавянето на преговорите за еврочленство на РС Македония предизвиква вътрешнополитическо напрежение в страната.
Второ, в цял свят избуяват национализмите, но на Балканите процесът е силно изразен. Отново излизат на преден план тезите за формирането на Велики държави. И не само за официално лансираните тези от парламент, правителство и президент за обединение на Румъния с Молдова, както и идеята за обединение на Албания и Косово. Официално се поставя въпросът и за обединение на сръбското пространство – на Сърбия с Република Сръбска. А появата на националистически партии и формации в почти всички балкански държави носи риск от сблъсък на тези национализми. Друг проблем е преместването на международната оптика към региона от интеграция към сигурност. То е най-очевидно от гледна точка на ЕС, превръща региона от потенциална част на един по-голям субект в международните отношения, какъвто е ЕС, в обект на борба за сфери на влияние между различни глобални играчи.
Българската външна политика и дефиницията на успеха в отношенията с РС Македония
Предизвикателство пред България е отново да има своя външна политика, след като последните 10 години тя предпочете да я разтвори в общите позиции на ЕС, а не да допринася със свои аргументи за формиране на общите позиции по теми като Балкани, Черноморски регион и постсъветско пространство. Предизвикателство е и да се промени начинът на правене на външната политика, т.е. да стане отново професионална, последователна и държавна и да се прави в МВнР, а да не бъде персонална, хаотична и аматьорска. Дипломатическата служба трябва да се приведе в съответствие със Закона за дипломатическата служба – по отношение на политически посланически назначения, ползването на 2 езика, двугодишен престой между мандатите…
В съдържателен план важно поле за външната ни политика, от което абдикирахме през последното десетилетие, е възвръщането на позицията на регионален фактор. София беше инициаторът за регионалното сътрудничество, като самата идея за него и структурирането му в рамките на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа е българска. Но през последните 10 години нямаме нито една регионална инициатива и идея в тази област.
В двустранните ни отношения, особено със съседите, външната ни политика би следвало да е не реактивна, а проактивна. И не както беше например в отношенията с Турция, където и динамиката, и дневният ред следваха изцяло турските интереси.
Това важи с пълна сила и за разрешение на натрупаните проблеми с РС Македония, защото изолацията, в която сами се поставихме в ЕС, като проиграхме цялото си преимущество на страна членка, доведе до това, че времето не работи в наша полза. България е тази, която вече не може да си позволи да казва просто „не” за началото на преговорите на РСМ и на Албания за членство в ЕС. А да предложи и постигне такова решение. И от половин година насам България се стреми да бъде активната страна, включително, предлагайки рамката за такова споразумение – т. нар. 5 точки, почиващи върху Декларацията на НС.
Притеснително е обаче натрупването на мнението, че всяко двустранно споразумение между София и Скопие ще е неизгодно за България. И изниква въпросът – Как можем да дефинираме успеха за България? Ще е успех за външната ни политика, ако постигнем двустранно споразумение с РСМ, което да отговаря на нашите интереси, преди да дадем съгласието си за преговори. Това споразумение да е ангажиращо и за двете страни и съпроводено с пътна карта, която разписва изпълнението на ангажиментите във времето. И да се гарантира контролът върху него, както в двустранен план, така и в хода на процеса на преговори с ЕС. Така че на всеки етап и момент да е проследимо изпълнението им. Това би било успех на България.
АКЦЕНТИ
– Очертават се контурите на нова Студена война
– След Нагорни Карабах в постсъветското пространство битуват идеите за възможно военно решение на замразените конфликти
– Нов двуполюсен свят не оставя място за ЕС като основен глобален играч
– Противоборството САЩ–Китай ще определя динамиката на международните отношения за поне няколко десетилетия
– Голяма част от договорите в областта на контрола върху въоръженията останаха в миналото, а в ядреното разоръжаване е само продълженият в началото на 2021 г. нов СТАРТ между САЩ и Русия
– На Балканите отново излизат на преден план тезите за формирането на Велики държави
– България трябва да възвърне позицията си на регионален фактор
