Преди десетина години, когато живеех в Казахстан, името на първия президент на страната Нурсултан Назарбаев носеше само един нов университет, създаден с много пари по американски образец. Върнах се в азиатската страна през 2018 г. и установих, че столичното летище, на което кацам, вече също се казва „Нурсултан Назарбаев“. Няколко месеца по-късно Назарбаев предаде президентския пост на Касим-Жомарт Токаев и първата инициатива на новия държавен глава бе да преименува столицата Астана в Нур Султан. През последните няколко дни в Казахстан се разиграха драматични събития. Масови протести с първоначален социален мотив преминаха през цялата страна, а в старата столица Алмати се стигна до масови безредици, щурмуване на държавни учреждения и на летището. Жертвите са поне няколко десетки. Сега официалните медии в Казахстан започнаха да пишат за столицата, без да споменават името й. Нур Султан вече не звучи добре. Не знам дали скоро това няма да стане неудобно име и за столичното летище, пък и за университета. Колелото на култа към личността се завърта обратно. Или просто ще направи завой и ще влезе в друг коловоз, именуван Касим-Жомарт Токаев.
Поне засега драмата в Казахстан приключи и вече мога да обясня какво според мен се случи там през последните няколко дни. В страната има постоянно тлеещо социално напрежение, което припламва периодично. Така стана и в началото на тази година, когато в Мангистауска област избухнаха протести заради повишената цена на газа пропан-бутан. Оттам протестът се прехвърли в други градове и най-вече в Алмати – икономическата столица на Казахстан и най-голям град в страната. Там обаче демонстрациите не бяха мирни, защото бързо бяха овладени от екстремистки елементи, които превзеха сградата на градската управа, започна и разграбване на магазини и банкомати.
Размириците в Алмати станаха част от политическата борба в страната, а в Казахстан тя е задкулисна и се води между различните крила на управляващата групировка. Свободни избори с участието на опозиционни политически партии няма, медиите са контролирани, съдебната система не е независима.
До 2019 г. системата бе стабилна
защото се крепеше на безспорния авторитет на Нурсултан Назарбаев – човекът, който управлява Казахстан от 1989 г. Притиснат от чисто биологични причини (все пак е роден през 1940 г.), той реши да започне властови преход, като даде президентския пост на своя дългогодишен съратник Касим-Жомарт Токаев – кадрови дипломат с бляскава международна кариера, но без никакви амбиции в бизнеса и без свое собствено лоби в управляващата групировка. Реално обаче властта остана в т.нар. „Семейство“ на Назарбаев – негови близки роднини или олигарси, оплетени с лидера на нацията в политически и бизнесмрежи.
Силните хора през последните 2 години бяха няколко. На първо място шефът на Комитета за национална сигурност (КНБ) Карим Масимов. Бил е два пъти премиер, с големи амбиции, но не е подходящ за президент, защото не е етнически казах, а уйгур (а може и да не е, но по-важното е, че всички го мислят за уйгур). В тандем с него се смята, че играе милиардерът Тимур Кулибаев – зет на Назарбаев, женен за средната му дъщеря Динара. В последните години от играта изпадна голямата дъщеря на Назарбаев Дарига, която дълги години бе смятана за вероятен негов приемник. Сега тя е просто депутат.
Казахстан е огромна страна (с 25 пъти по-голяма площ от България) със силни регионални различия. По голяма част от населението живее на юг, там доминираха
трима роднини на Назарбаев –
по-малкият му брат Болат, който контролира пазарите в Алмати и вноса на стоки от Китай, и двамата племенници (синове на друг брат, загинал през 1981 г.) Самат Абиш и Кайрат Сатыбалды. Първият бе първи заместник-председател на КНБ, а вторият също е работил в силовите структури, но сега е крупен бизнесмен, вероятно милиардер, увлича се от исляма и е неформален лидер на групировки от силно религиозни младежи.
Най-вероятната цел на кървавите размирици в Алмати е била разклащането на позициите на Токаев и евентуалното му отстраняване от президентския пост. Вече е ясно, че силите на КНБ не са оказали адекватен отпор на нападателите и това вероятно е било умишлено. Освен това има съмнение, че част от гневните младежи, превзели обществени сгради, не са действали съвсем спонтанно, някой ги е организирал и насочвал.
Така че зад безредиците в Алмати прозира нетърпението на някои хора от кръга на Назарбаев да вземат властта веднага и да отстранят Токаев, който винаги е бил разглеждан като временна фигура. Това едва ли е станало по указания на самия Назарбаев – той вече не е точно лидер и двигател на действията на „Семейството“, а по-скоро етикет, зад който тези хора се крият.
В опита за преврат срещу него Токаев обаче видя шанс да стане истински, а не формален държавен глава. Той бързо уволни Карим Масимов и Самат Абиш. Преди това президентът прати в оставка и правителството, водено от Аскар Мамин – нещо, което Токаев отдавна е искал да направи, но Назарбаев не му позволяваше. Може би най-решителната стъпка бе, че Касим-Жомарт Токаев изненадващо се обяви за председател на Съвета за сигурност – длъжност, която по закон пожизнено е запазена за Назарбаев. И накрая дойде най-спорната стъпка, с която
кризата в Казахстан придоби геополитически измерения –
Токаев поиска военна помощ от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). На практика помощта бе поискана лично от Владимир Путин, защото ОДКС е само смокинов лист, зад който се крие пряката руска намеса във вътрешноказахстанския конфликт. Токаев се реши на такава стъпка, защото знаеше, че не може да разчита на казахстанските сили за сигурност, където влиянието на противниците му бе твърде силно. За да намери юридическа вратичка за намесата на ОДКС, той трябваше да измисли версията за нападение на обучени в чужбина терористи срещу Алмати. Разбира се, никакви чужденци не са дошли да нападат най-големия казахстански град, друг е въпросът, че като богата метрополия Алмати привлича маргинални елементи от съседните централноазиатски държави, които идват да търсят препитание.
В крайна сметка с помощта на части от казахстанския елит недоволни от дългото властване на клана Назарбаеви, както и с подкрепата на могъщия кремълски съюзник Токаев успя да овладее ситуацията и да излезе победител от кризата. Карим Масимов е в ареста, някои членове на „семейството“ на първия президент са избягали в чужбина, никой не знае къде се намира самият Нурсултан Назарбаев и в какво здравословно състояние е той. Пред победителя обаче има много рискове. Хората от „семейството“ на Назарбаев ще търсят реванш, у тях са парите, вероятно ще запазят и част от клиентелистките си мрежи. Поради
силните националистически настроения
ходът с вкарването на войски от ОДКБ се приема много критично от казахстанската общественост. Нищо че тези войски си тръгват още тази седмица. Путин едва ли ще пропусне възможността да се възползва от затрудненото положение на своя казахстански съюзник и да го обвърже още по-плътно с Москва.
В първата си реч след потушаването на размириците Токаев обяви, че в Казахстан е имало опит за преврат, но не назова имената на тези, които са искали да го извършат. Той призна за корупцията в страната, като посочи казуса с необмитяваните стоки, влизащи от Китай. Не мина и без популистки обещания като това, че замразява заплатите на министрите и областните управители за 5 години. Може би най-интересният момент бе намерението на Токаев да създаде социален фонд, в който големите частни компании да превеждат пари. Това е знак, че от олигарсите се очаква да се откупят.
Засега политическа либерализация в Казахстан не може да се очаква, но изглежда, че преходният период, свързан с постепенното оттегляне на Назарбаев от многобройните му постове и от реалната власт, вече приключи. Неизбежно ще има развенчаване на „култа към личността“ на първия президент, но в умерени мащаби. Столицата, която от 3 години се казва Нур Султан, сигурно няма да остане с това име, но все пак не вярвам да получи друго название с тире – Касым-Жомарт.
