Авторката на разказа „Атентатче” Здравка Владова-Момчева е стожер на българския дух в Лондон. От 18 години живее във Великобритания и работи като преподавател по български език и литература в гимназията на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Обединеното кралство.
Родена е на 3 октомври 1967 г. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, степен „Магистър”. Преди да замине за Великобритания е била преподавател по български език и литература в Националната природоматематическа гимназия „Академик Любомир Чакалов”, София, понастоящем Лицей към СУ „Св. Климент Охридски”, както и в Хуманитарната гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново.
Здравка Момчева е квалифициран преподавател по английски език на деца и възрастни, страдащи от дислексия, квалифициран преподавател по български език като чужд, квалифициран библиотекар, библиограф. Автор е на „Методическо помагало по старобългарска литература” (Издателство „Ровита”, Велико Търново, 2012 г.), както и на „Методически разработки в раздели „Старогръцка литература”, „Библия” и „Старобългарска литература”. В помощ на учениците и учителите от българските училища в чужбина”. (Национално издателство АЗ БУКИ, София, 2016 г.).
Тя е поет, писател, постоянен автор на рубриката „Очи в очи” и член на редколегията на вестник БГ БЕН, Великобритания. Творческите издания от Здравка Момчева са: „Преображения” (1999), These Simple Things/ „Тези прости неща” (поезия, двуезична, 2000); „Дете и жена, и пророчица” (поезия, 2000); „Тракийско съкровище” (поезия, двуезична, 2006); „Посвещения” (поезия, 2009); „Вървище” (роман, 2002); „Ало, България!” (сборник с разкази, 2012), в момента част от фонда на Славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон; Литературни публикации в периодични издания в България, САЩ, Италия и Южна Корея.
Членува в Съюза на българските писатели в САЩ и по света, както и в Обществото на британските поети. Получавала е редица награди, като: Почетна грамота на Министерството на образованието, младежта и науката „Неофит Рилски”, 2012 г.; Златен медал и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания и дългогодишна преподавателска и творческа дейност, насочена към запазването на българското съзнание и национален дух в чужбина; Първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи” на издателство Palabras Press, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей“/The Song of Orpheus.
Атентатче
Страхотен прах и мръсотия се вбиваха в предното стъкло на джипа и задръстваха всеки метър от напредването по улиците на Кербала. Стотиците фигури, размити в непрестанното движение, и шума, лицата, сбръчкани от враждебност, сританите боклуци и натрапчивият постоянен мирис на тление го преследваха с ожесточение и постоянство. Ненавиждаше хаоса. Сетивата му се настройваха към принудата да бъде непрекъснато нащрек и да сканира внимателно всеки кадър от придвижването в този град, разложен сред човешката гмеж, която го задушаваше с плът и насилие. Стреляха напосоки. Всички отвсякъде. Всеки срещу всеки. Неотстъпчиво. Злостно. Продължително. Слабите се разбягваха като хиени, изоставили плячката си на силните, криеха се и изчакваха смъртта да ги отмине. После отново се завръщаха по изровените улици – още по-настървени и още по-зли, за да победят някого и да достигнат до нещо, докато някой по-жесток и по-брутален от тях ги застреля като кучета. Нескончаем омагьосан кръг, заличаващ и смъртоносно опасен, ако само за миг се отклониш от инстинкта да останеш жив, да се измъкнеш от клопката на тълпата и да оцелееш. Толкова. По-късно можеше и да си припомниш кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал тук. Мисъл по мисъл и дума по дума да се сглобиш в човешкото същество, което си бил и искаш отново да бъдеш. Име. Презиме. Фамилия. Националност. Възраст и пол. Социален статус. Интереси… Дух и материя в дивата радост от шанса още малко да съществуваш.
Групата от озверели мъже се стовари внезапно върху предния капак на джипа. Крещяха. Лицата им се свлякоха по стъклото. Някой се опита да го разбие с юмрук. Остатъците от празника Ашура избухваха в отприщената човешка мизерия с фанатична, настървена и безсмислена омраза. Спайдър[1] стреля над главите им във въздуха и те се разпръснаха във всички посоки с вой и проклятия. Чисто. Без жертви. И с няколко метра свобода за напредване. Оттатък в съседната пресечка, задръстен от придошлата човешка сган, подстъпът към джамията „Ал Хусейн“ изглеждаше недостижим.
-Трябва някак си да се доберем до момчетата – равно, с непроницаемо изражение, каза Док[2] – дежурят на този пост от осемнайсет часа. Имам сведения, че някои халюцинират от обезводняване.
-Знам – прекъсна го капитанът – свий тук наляво и после се опитай да продължиш в онази тясна чупка зад блоковете. Оттам ще имаме видимост. Така ще преценим ситуацията.
От няколко дни всички в базата бяха мобилизирани. Макар че вървеше към своя край, свирепият празник Ашура сякаш не искаше да отшуми без трагични последствия. Богатите дарове в злато и пари бяха привлекли апетитите на Муктада ал Садр и неговите главорези бяха превзели джамията, обявявайки, че ценностите им принадлежат. Наглостта им взриви обитателите на Кербала. Местните племенни водачи и шейховете организираха съпротива от свои поддръжници и те обсадиха нападателите на храма. Всяка секунда напрежението растеше. Българската мисия заедно с полските им колеги получиха нареждане да въведат ред в града и да върнат стабилността в размирната зона. Кратка и ясна задача, както при всяко едно изпитание. Метежната обстановка блокираше всички подстъпи до контролно-пропускателните пунктове, установени около входовете на „Ал Хусейн“. Момчетата изнемогваха поради липсата на храна и вода. Балансът между насилието и реда се крепеше единствено на ръба на човешката им издръжливост. От двете страни на тази, изопната до предела си нишка, бъхтеше океан от омраза, сред който напредваха Спайдър и Док, решени да достигнат до своите. Отвъд разярената фанатична тълпа блестяха невъзмутимите кубета на храма. Гърлените провиквания отвътре пореха нажежения въздух. След тях паузи от тишина безжизнено провисваха до ответния взрив в гласовете на местните, стегнали неумолимия си обръч наоколо. В небето залепваха гълъби. Слабите движения на крилете им, опалени в жегата, оставяха тънки следи в светлината като нежни светкавици след бягството на прогонени ангели. Под техните плахи сенки по кубета и дарове ослепително искреше златото и преливаше в очите на верните, решени на всяка цена да го притежават.
-Чакаш ме тук – късо нареди Борисов, след като психологът паркира в сляпата уличка с тесен процеп видимост, недалеч от джамията – сам ще отида. А ти бъди готов да натиснеш газта, в случай че трябва да евакуираме някое от момчетата.
-Rodger that, sir – кимна Док, – разбрано. Но не забравяй инструкциите. Можеш да изтеглиш само един и само в краен случай. Хората са малко. Пуснаха ни да стигнем дотук, за да им бъдем в морална подкрепа. Трябва да устискаме положението. Скапване в момента не ни се полага.
Капитанът не отговори. Гърбът му се плъзна по излющената стена и застина за няколко секунди в нейното прикритие. Отвъд разлюлените вълни от човешки тела командосите, дежурни на поста, се намираха на една тълпа разстояние. Разполагаше само с миг, за да се концентрира. Миг, в който изведнъж го връхлетяха хиляди дребни прашинки от спомени, толкова мимолетни, че нямаше време да ги облече в думи. Усети ги с кожата си, настръхнала от страхотния отлив към отминалото щастие, което го дърпаше назад към живота. Неговият живот. На хиляди километри оттук, където косата на Лора го пръскаше със солени капки морска вода, баща му наливаше кристална мастика в дебели стъклени чаши, а приятелите обръщаха сочни парчета месо върху барбекюто и весело му подвикваха да донесе още бира. Край всичко това течеше златисто безкрайно сияние, в което блажено се къпеше всеки негов залез и после се раждаше всеки негов изгрев като сън и пробуждане до любима жена. Беше много далеч и много отдавна. В секундата трепване под клепачите. В друга версия на живота му.
Някой стреля наблизо и паниката разчисти празно пространство около мъртъв младеж, чиито отворени тъмни очи все още учудено излъчваха светлина към небето. Едър мъж се свлече на колене до трупа. Трепереше. Не можеше да извика. Задавени хрипове трошаха гърдите му. Разтърсваше тихото тяло на момчето и после устремяваше поглед нагоре. Мълчанието му раздираше пространството като вик. Сподавените гласове на околните си подаваха на арабски думата „баща“.
Спайдър светкавично прецени ситуацията. Притича до мъртвия и внимателно направи знак на човека, че иска да му помогне да го преместят. Това спечели симпатиите на тълпата. Отдръпнаха се. Загъргориха одобрително. Мъжът го изгледа невиждащо. Подчини се като малко дете, докато капитанът го отвеждаше настрани и внимателно му говореше на английски. Погледът му обхождаше всеки метър от освободеното пространство, опипваше обезобразената улица, проникваше през струпаните хора и се стремеше натам, към поста с българските командоси, докъдето в момента тихо отвоюваше желания достъп. Иззад главите на множеството се мярна високата фигура на Вик. Очите му проблеснаха като кинжали, които потънаха в ледения поглед на Борисов.
-Soldier – извиси глас през навалицата капитанът – I need you here! Come along and help me move this body. Make way everyone, let us do our job! (Войнико, имам нужда от теб тук. Ела насам и ми помогни да преместя това тяло. Всички да се отдръпнат, оставете ни да си свършим работата!)
Тълпата се подчини. Командосът приближи и двамата изнесоха мъртвия, сподирени от сломения му баща на няколко метра встрани.
-Бива си те – прошепна му Вик – добре използва обстоятелствата. Не че ме радват, разбира се.
-Какво става с момчетата? – пресече го Спайдър. – Док ме чака в джипа недалеч оттук и засега позицията му е добра. Нямаме много време. Докладвай.
-На ръба сме – отвърна Солджър[3] – рядко се храним и сме постоянно жадни. Иначе никой не напуска позицията си. Нашите хора са железни. Но Сторм имаше халюцинации поради обезводняване. На Вежен два пъти му прилоша. А преговорите удариха на камък. Нищо различно от това, което вече знаеш. Сам виждаш. Не е ясно докога ще продължи всичко това.
Така си беше. Изстисканите от жегата лица на командосите, го посрещнаха с хлътналите си от преумора очи. Безсънието и жаждата бяха оставили страхотните си следи върху посивялата им кожа и в адския пек на безмилостното слънце те му се сториха остарели.
-Кога ще ни доставят вода – с нацепени устни попита Хънтър – като доктор ти казвам, работата отива към много кофти финал. -Дехидратацията може да ни убие, преди тези тук да решат как да си поделят проклетите дарове.
-Знам – късо отговори капитанът – правим всичко по силите си. Де да зависеше само от нас…
Лицето му се вкамени. Ненавиждаше чувството на безпомощност.
Гъстата жега втече в пепелива и мазна безформеност очертанията на хората, улиците, нащърбените сгради, вонящата мръсотия и тежкото брезентово небе. Всичко пулсираше в плазмата на изнурения свят като кошмар, заплашителен и неясен, облял съзнанието му с желирана, забавяща живота инерция.
Шумът на тълпата се отдалечи и постепенно изчезна. Местните, струпани отвъд поста, застинаха в пространството и гримасите на лицата им излъчиха гневните си безплътни думи към него, събрани в едно-единствено ясно и отчетливо изхрущяване. Сякаш се пречупи суха съчка. Слабо, коварно и злостно. Вещерски акорд преди буря, която го блъсна в гърдите с гореща, помитаща вълна.
-Залегнииии!
Предупреждението на Солджър нямо излетя от разкривените му устни. Взривът изтласка командоса към него. Той сякаш полетя и в болезнен сблъсък го покри с тялото си. От небето яростно заваляха черни, пепеливи отломки, разкъсани дрехи и кръв. Разрухата го задуши. Смъртта накълби връхлетелия ужас и безмилостно го запрати в навалицата. Някъде, над лявото му рамо, дълбоко кънтеше сърцето на Вик. Наоколо се търкаляха трупове.
С усилие се изправи на крака. Звуците достигаха до съзнанието му отдалеч със забавено, сглъхнало и неясно ехтене. Гаден световъртеж го повали обратно. Повдигна му се. Обърна глава настрани. С поглед потърси опора в нещо сигурно, оцеляло и цяло. Камък или бордюр. На сантиметри от него, в лепкавите си изтичащи вени, още тръпнеше откъсната човешка ръка…
Тежките, спечени в прах и мръсотия кубинки на момчетата, очертаха полукръг около него. Защита от войнишки чепици, излезли от релсите, загрижени, дотичали да му помогнат. Гласовете на командосите се понесоха над главата му, размазани от левитиращи звуци.
„Говорят на български“, в бавния шемет на нахлуващото обратно съзнание, помисли той. „Егати, колко съм умен. Без проблеми разпознах родния си език.“ Криво се усмихна. Никога нямаше да разкаже на Лора за този момент. Тя винаги плачеше, когато и́ говореше за своята работа. Почувства, че някой го държи здраво и сигурно го подкрепя, за да приседне.
-Жив си. Всички сме живи. Нищо ни няма – повдигна го Солджър – само сме малко замаяни. Ще мине. Това беше едно атентатче. Жертвите са малобройни.
Спайдър мрачно изгледа опаления му профил.
-Живи сме, да – отвърна той, – а аз: изцяло благодарение на теб! Ако не беше скочил върху гърба ми, сега може би щях да бъда и здрав!
-За капитан Борисов винаги – ухилено му намигна Вик, – знаеш, че всички момчета биха постъпили по този начин. Какво значат няколко натъртени кокала пред перспективата да те намерим цял, но изпружен върху настилката.
-Знам – кимна Спайдър, – този път се оказах късметлия. Благодаря ти. Трябва да видим какво става с Док. Оставих го да ме чака там, зад…
-Идва насам – прекъсна го Вик, – добре е. Искам да изтеглите Вежен. Пичът направо започна да си говори сам от проклетата дехидратация.
-Всички сте тук – с облекчение издиша Док – слава Богу! Готов съм за евакуация. Действайте. Трябва да потеглим обратно по възможно най-бързия начин!
Командосите доведоха изтощения си колега и после се върнаха на поста. Тълпата отново започна да се сгъстява.
-Тръгваме – заповяда капитанът, – до няколко часа ще ви доставят вода. Знам, че не ви е лесно, но трябва да издържите! Няма друг начин. Налага се да закрепим някакъв баланс до финала на тази размирица.
-Разбрано – отвърна Солджър, – някакви други нареждания?
Спайдър се наведе и прошепна в ухото му:
-Остави Мариам на мира – тази история няма да свърши добре, ако не го направиш. Вредиш не само на момичето и себе си, но и на колегите, разбери го!
Очите на командоса го прерязаха. Последва безкрайно дълга секунда мълчание.
-Абе, ти си бил страшен идиот, бе – внезапно избухна Вик, – а аз току-що ти спасих живота!
-Просто си върша работата – парира го Борисов: на всички фронтове, в случай че не си го разбрал. Нищо лично. Само ти казвам.
Док натисна газта и джипът потегли обратно през хаоса. След него се сплете навалицата и заплашително зашумя като буря. Свирепото слънце запрати саблените си лъчи върху кубетата на джамията, а те ги посрещнаха с остриета от златни отблясъци. Потече светлина и превърна Кербала в гореща, избликнала рана.
[1] Позивно име на капитан Борисов
[2] Психологът на българската мисия
[3] Позивно име на Вик
