И София, и Скопие знаят, че без да нормализират отношенията си, пътят на Северна Македония към ЕС няма да бъде открит.
Няма какво да крием главата си в пясъка – новата динамика в отношенията между България и Република Северна Македония се вижда с просто око. Щом като дори историко-образователната комисия има намерение да работи по-ускорено, оставяйки назад уговорката да се събере 5 пъти за годината. Имали намерение, обяви председателят на българската ѝ част проф. Ангел Димитров, до средата на май историците да се срещнат поне 3 пъти, а и между заседанията да работят усилено. С този нов ритъм се бил съгласил и съпредседателят от Скопие проф. Драги Георгиев. Забравяйки, че доскоро се опитваше да ни убеди колко бавна е академичната работа и колко внимателно трябва да се води експертната дискусия по съдържанието на учебниците по история в двете страни. Да, дискусията трябва да е прецизна, но общото убеждение е, че
ако политиците, преди всичко и най-вече от Скопие, не се опитваха да политизират
работата на Съвместната комисия, резултатите биха били други. Защото групата историци, която заедно със съдържанието на учебниците трябва да определи личностите и събитията от общата ни история, които да честваме заедно, е с достатъчно голям интелектуален и образователен потенциал, за да изпълни задачата навреме и коректно.
И понеже става дума за Комисията и тъй като трябва да говорим за връщането на доверието между България и Северна Македония, нека напомня, че опитите на Скопие да бъде променен съставът на този експертен орган не се увенчаха с успех. На два пъти – на пресконференцията след съвместното заседание на двете правителства в София и по време на отчета в Народното събрание по темата премиерът Кирил Петков потвърди, че промени в състава на Комисията в българската й част няма да има. Той бе достатъчно коректен да не се ангажира с мнение за състава от 7 историци от Скопие. За разлика от министъра на външните работи на Република Северна Македония Буяр Османи, който на няколко пъти си позволи да препоръчва освен нова динамика в дейността на експертите, но и промени в техния състав. Не знам как разбира шефът на дипломацията от Скопие коректността в добросъседските отношения със София, но „препоръките” му бяха типична проява на
намеса във вътрешните работи
на суверенна и независима държава, каквато е България. Вярно, партньори и съюзници сме в НАТО и това ни дава нова територия, върху която да градим връзките си и да крепим доверието помежду си, а не, съзнателно или не, да рушим и малкото мостове, върху които през последните години се крепеше доверието помежду ни.
Впрочем сякаш бяхме забравили този важен факт, че със Северна Македония членуваме в един съюз като НАТО. Трябваше да възникне напрежението около границите на Украйна с Русия, пактът да започне да обсъжда мерки за отговор чрез общи действия, за да се върнем отново към онзи въпрос, родил се във времето, когато Северна Македония пристъпваше прага на Алианса – как ще се държат войниците от армиите от двете страни на границата, ако трябва заедно, рамо до рамо да воюват и да се осигуряват едни други? И какво ще бъде поведението на военнослужещите от Северна Македония към българските им колеги
при тази нагнетена антибългарска атмосфера
която политици и медии поддържат край Вардар?
Да, знаците и посланията, които двете държави трябва да изпращат една към друга и заедно – към международната общност, трябва да са такива, че да вдъхват доверие за нормализация на отношенията. Подобна препоръка е добре позната в Скопие. Когато някогашният премиер, сега политически изгнаник в Унгария, Никола Груевски започна реализацията на проекта „Скопие 2014”, поставящ в центъра на вниманието античната връзка на днешните граждани на страната с епичните времена на Филип и Александър Македонски, в Атина се разсърдиха сериозно. Отношенията бяха сведени до нула. Взаимното доверие бе на най-ниското ниво. И затова, когато Груевски падна и започна преосмисляне на линията на антиквизация, най-често повтаряната препоръка към политиците в Скопие бе кратка и съвсем директна – давайте знаци и пращайте послания, че сте готови за нови нива на доверие. Помня как който и политик или чиновник от Брюксел да отиваше в Скопие, или пък американски дипломат да се завъртеше в района, казваха само едно – дайте знаци за доверие, без това няма да стане.
И Зоран Заев, наследникът на Груевски, започна – смени имената на някои ключови инфраструктурни обекти в държавата, които бяха свързани с античната история и носеха името на Александър Македонски или на някой от семейството му. След подписването на Договора за добросъседство с България през 2017 г. дойде ред и на Преспанското споразумение между Скопие и Атина. И досега преките участници в преговорите, пък и доста други хора признават, че нямаше да има Договор от Преспа с неговите последствия за двустранните връзки и за стабилността в региона,
ако в Скопие не бяха преценили, че вината е у тях
и че трябва да дадат ясен знак за промяна. Както и стана.
Не им беше приятно, разбира се. Но осъзнаваха, че целта е по-голяма и тя е свързана с членството на държавата в НАТО, а после и в ЕС. Бяха искрени, доколкото това е възможно в политиката. Не както сега, когато същите препоръки идват и към тях, и към нас. Самият факт на визитата на премиера Кирил Петков в Скопие на 18 януари за първа среща с новия му колега в Скопие Димитър Ковачевски бе тъкмо такъв сигнал, от който българската дипломация имаше нужда. Признавам, и аз бях сред онези у нас, които виждаха в това първо посещение на Петков „на крака” край Вардар проява на слабост. А може би и на едно широко великодушие, с което винаги сме се отнасяли съм братята, сестрите, братовчедите и другите роднини оттатък границата. И което великодушие невинаги е било разбирано, а е било тълкувано като несръчен опит за изкупване на някаква историческа вина от страна на България. Такива са наслоенията в публичното пространство край Вардар, „благодарение” на които всеки жест на подкрепа, всяка проява на помощ, всяко желание за повече близост се тълкува по-различен начин –
като проява на коварство, като някаква хитрост, като опит за хързулване
Но ако подобни настроения и прояви съществуват на битово равнище или в медиите и учебниците, какво да кажем за политиците от най-високо ниво. Няма нужда да отиваме далеч, стига ни да споменем за неотдавнашната среща на президента Стево Пендаровски с представители на сепаратистката ОМО „Илинден”. Да, съобщението от кабинета на президента на Северна Македония бе лаконично, като стилистиката бе достатъчно премерена и обтекаема, без да акцентира на същностната дейност на ОМО. Пендаровски е президент първи мандат, но има зад гърба си богата кариера на човек, който знае да отличава добрите от провокативните действия и послания. Не би могло да не знае, че подобно домакинство на „представители на граждански сдружения от България” е чувствително и с него трябва да се внимава. Особено в контекста на събитията през последните и идващите седмици – деклариране на двустранно желание от новите премиери Петков и Ковачевски за укрепване на доверието, за извеждане на взаимния диалог от нулевото равнище, на което се намира.
На всичко отгоре Пендаровски вече обяви, че е разговарял с колегата си в София Румен Радев и че се кани да направи официално посещение у нас тъкмо като израз на желание за нова енергия в развитието на двустранните ни отношения. Какво е очаквал като реакция от българска страна? Ами ако наистина ние не бяхме загрижени искрено от развитието на отношенията ни, ако не бяхме толкова в плен на историческия романтизъм към братята оттатък границата, какво трябваше да направим?
И най-важното – какъв пример даваш на своите политици и дипломати с такова поведение в един момент, в който се усеща нов полъх за повече близост помежду хората от двете страни на границата? И това ли е тамошното разбиране за доверие?
Просто питам.
