Напоследък сякаш зачестиха т. нар. екскурзии до Северна Турция въпреки пандемията или може би именно заради нея. Немалко наши туроператори предлагат формални екскурзии до Одрин, а всъщност целта е само и единствено пазар и това всъщност е много практично. Цените на стоките в почти всички сфери там са значително по-ниски от тези у нас, а цените на лекарствата са наполовина, че и още по-ниски, отколкото в България. Хората пазаруват наистина като луди, а в аптеките обстановката в петък, събота и неделя наподобява „джунглата“ в големите финансови борси по света – всеки вика, плаща и граби с торби.
Одрин е само на около 15-ина минути от границата. Минаваме ГКПП Капитан Андреево–Капъкуле почти за четвърт час. Още с пристигането на първата борса комшиите ни чакат и сякаш са спали в магазините си – веднага скачат като опарени, палят осветлението и започва търговията. „Фолк императорът“ Азис звучи почти от всяко магазинче, виждаме плакати на попфолк звездата Милко Калайджиев, продавачите бъбрят на развален български, но е приятно, защото хората са си направили труда да понаучат някоя и друга дума, за да ни помагат в търговията, пък да помагат и на себе си, разбира се, все пак това е взаимен процес.
Търговията си е търговия, за това не само сме писали, но и не е чак толкова впечатляващо вече. По-интересното като че ли е друго. Тук правилата на Европейския съюз не важат, тук правилата са местни, турски. Един възрастен мъж продава дребни лимони на паркинга на автобуса ни до голямата джамия. Друг, който контролира движението и организацията на паркинга, не само не му пречи, а дори го подпомага. Усмихва се, говори му с уважение. Продавачът на практика е досаден и за нас, и за служителя по контрола на паркинга, но отношенията са поне поносими един към друг. При нас този продавач щеше да бъде изгонен почти веднага, защото нарушава правилата, тук обаче има едно видимо уважение и към по-възрастния, и към по-слабия социално.
Малко момче също продава лимони, моли си сефтето. Казваме му, че не искаме и то ни отговаря на развален български, че няма проблем и ни пожелава хубав ден с най-милия и писклив детски глас на едно малко момче с много добро сърце. Ние нищо не купуваме от него, но отношението му към нас е мило, въпреки че няма никаква финансова полза от нас. Въпрос на възпитание ли е само, или има и още нещо?
Пресичаме натоварения булевард пред голямата джамия. Тук бяха артилерийски музейни експонати и емблематичният паметник на архитекта Мимар Коджа Синан. Сега ги няма, ремонтират площада. Движението обаче пак си е доста оживено. Пресичаме, където ни е удобно – лош навик. Тук обаче правила няма и все пак с кратко натискане на клаксоните ни показват, че не може така, но няма напрежение, няма псувни, няма агресия на пътя. Хората са се научили да се уважават взаимно въпреки всичко.
А България е била и тук. Бабата на най-добрия ми приятел е родена в Одрин – чисти българи са, и много още като тях са живели тук, преди да се изселят около войните за национално освобождение и обединение. Някога и победоносната Българска армия е дефилирала в Одрин, макар и за кратко. Това са историческите факти без политика и шовинистични оценки, а само и единствено факти.
Дали тези отношения между поколенията са останали оттогава тук, дали това уважение към по-възрастния и по-слабия е нещо, което ние сме позагубили сякаш през годините?
Само на 15-ина минути от границата, а светът вече сякаш е различен. Тук няма Европейски съюз, привидно няма правила и в алъш-вериша или в движението по пътищата, но има силно осезаеми почит, достойнство, признание, дори само добър комшулук. Това не се изгражда с евродирективи или други официални документи, това се възпитава с години и с поколения. Къде са днес наследниците на онези българи от Одринска Тракия, толкова са ни нужни, особено сега, за да ни върнат този, може би малко наивен, но добър пример за добро сърце и светла душа?
