Информационен център на Министерство на oтбраната

Влизането ни в НАТО раздрусано от лекарства и чешка бира

ЛЮБОМИР ДЕНОВ

През 1994 г. БГ пилоти показаха как се каца в ниска облачност.

Никога няма да забравя приемането ни в НАТО не поради значимостта на събитията, а защото е свързано с едно по-скоро комично приключение на борда на роден Ан-26.

Взеха ни в НАТО през април 2004 г. На 2 април събитието бе отбелязано от политиците в щабквартирата на алианса в Брюксел. Спомняте си радостните сълзи на атлантика Соломон Паси – тогава външнен министър, облегнал рамо на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. 2 седмици по-късно подобна церемония се състоя и във  военната щабквартира в Монс – малък град на 50 км южно от Брюксел.

Този път за белгийската столица отлетя началникът на Генералния щаб и ген. Никола Колев и солидна група висши военни. Поканиха и военни репортери от централните медии.

Не случихме обаче на време. Още в София ни посрещнаха гъсти облаци и силен вятър. В такива случаи заради шантавия ми вестибуларен апарат се зареждах с харчета /аерон и други/, които приемах минути преди полета. Този път обаче се оказах неподготвен.

Запасът от вълшебните хапчета бе свършил,

а това разбрах късно вечерта преди полета, когато започнах да си стягам багажа. Не се притеснявай, ще ти дам нещо, което ще ти свърши работа, ме успокои съпругата ми – лекар с 2 специалности.

Речено – сторено. Сутринта преди полета глътнах едно от хапчетата. Дали вятърът бе прекалено силен или това просто не са били моите хапчета, така и не разбрах. Но когато кацнахме в Прага за дозареждане – Ан-26 не можеше с един резервоар да стигне до Белгия – главата ми се моташе ЛУДО, а стомахът буйстваше. Докато подготвяха машината, ни поканиха във випзалата на летището, където ни почерпиха с чешка бира. Е, с какво друго да почерпят чехите, ако не с тяхната чудесна бира. Пихме по една бутилка /от 330 мл/, но тъй като самолетът все още не бе готов – по още една. За по-сигурно обърнахме и трета. Докато чакахме размислих, че след като едно хапче не ми свърши работа до Прага, за останалата част от полета до Брюксел ще ми трябват поне 2.

Десетина минути след като излетяхме главата ме замота още повече. Как съм устискал до белгийската столица – не помня. От време на време се унасях, но сън не идваше. Накрая прилегнах на една страна – самолетът бе транспортен – и съм заспал.  Събудих се от странна тишина. Бяхме вече в Брюксел. Двигателите бяха изключени, а колегите един по едни се отправяха към изхода. Доста полети имах зад гърба си, но никога не съм се чувствал по този начин. По-късно съпругата ми обясни, че просто съм предозирал лекарството,

с трите малки бирички буквално съм се надрусал.

Не ми оставаше нищо друго, освен да потърся хотелската стая. За късмет граничните проверки бяха съкратени до минимум, а бусчето ни взе направо от стълбичката на самолета. Делегацията и колегите заминаха към посолството за малък коктейл, а аз се проснах на леглото. Нямах представа колко съм спал, но ме събуди телефонът.  Звънеше пиарът на посолството – стар мой приятел, който разбрал от колегите, че нещо не е наред. След 30-40 минути той почука на вратата, като водеше и лекар. Откъде го бе измъкнал – така и не разбрах. Докторът най-напред погледна кутийката с лекарството и се хвана за главата:Ама какво сте направили?! След това написа една рецепта и я даде на дипломата. Вероятно наблизо е имало аптека, защото след минути той донесе 2 кутийки с лекарства. От първата извади 2 таблетки и нареди веднага да ги глътна. А другата се оказа белгийски аерон, който щеше да ми е нужен за обратния полет към България. Въпреки, че все още не бях на себе си, дипломатът и лекарят ме хванаха под ръка и излязохме на въздух. Още с първите глътки се почувствах по-добре. А когато се качих в колата на дипломата и мощни струи нахлуха от отворения прозорец наистина ми просветна. Поехме по т.нар. малък ринг на белгийската столица, което позволяваше малко по-висока скорост. Това беше и целта – да се нагълтам с чист въздух. От тогава внимавам много какво пия преди полет. И никакъв алкохол по време на полет.

Въздушно приключение преживяхме и през далечната 1994 г. с тогавашния военен министър Валентин Александров.  Единият от двата Ту-134, останали от Джурово време, можеше все още да лети, въпреки предупреждения за изтекъл ресурс на някои агрегати. Визитата бе до съседна Румъния – ей къде е Букурещ.  Трябваше да излетим към 9 ч. сутринта, но метеоролозите не даваха разрешение. Над румънската столица тегнела ниска облачност. Изпихме всичкото кафе на изпращачите от ВИП-залата на софийското летище, но ОК за полет все не идваше. По едно време Александров не издържа и обяви, че ще летим на негова отговорност. Който от журналистите има притеснения, да не тръгва. В интерес на истината никой не се възползва от поканата да остане в София. До Букурещ стигнахме неусетно и заради безоблачното небе. Пред нас е Букурещ, каза някой, но град не се виждаше. Румънската столица бе притисната от гъста и удивително ниска облачност. Толкова ниска, че на места се виждаха върховете на заводски комини и някои по-високи индустриални кули. Град обаче нямаше. Самолетът започна да снижава и всички се залепихме до илюминаторите. Облаците – с нож да ги режеш. Тъкмо изплувахме от тях и видяхме под нас летище Отопени. Ама къде ще кацаме, изохка колега. Бяхме слезли толкова ниско, че

едва не забърсахме върховете на огромни тополи.

 И в този момент усетихме мощен удар в гърбовете, който буквално ни залепи за седалките. Пилотите бяха дали мръсна газ и на двата двигателя и предната част на машината буквално се вирна нагоре. Последва плавен кръг над града и отново бавно и плавно спускане към пистата. Този път я улучихме. Забавихме слизането, защото шефът на кабинета на министъра полк. Пометков не можеше да си намери дипломатическото куфарче. Вдигна скандал на стюардесата, скара се и на някой от колегите. Накрая го намери в дъното на самолета, до тоалетната Оказа се, че при рязкото  форсиране на двигателите, което пък вдигна носа на машината нагоре куфарчето се е плъзнало под седалките. Нямало къде да се спре заради малкия брой пътници.

На слизане си взехме довиждане с екипажа. И нали минаваме покрай кабината нямаше как да не забележа, че под мишниците на пилотите тъмнееха мокри петна.

…Вечерта след края на официалната програма министър Александров покани журналистическия екип в неговия апартамент. Слава богу, за разлика от други визити бяхме в един хотел, който всъщност се оказа нещо като нашия Военен клуб, но съчетан с хотелска част.  По неписана традиция, която спазваше винаги когато с него пътуваха журналисти, Александров отвори бутилка уиски.

Чак когато наля на всеки по глътка призна, че днес сме имали голям късмет.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Архив

Scroll to Top