Любомир ДЕНОВ
Спомен от курсантски премеждия на полигона „Яворов“ край Лвов .
Съобщенията за руските удари по военната база „Яворов“ ме върнаха в началото на 70-те години на миналия век, когато голобради български курсанти се обучавахме във факултет „Военна журналистика“ на Лвовското военно училище. 4-годишната програма бе събрала в себе си лекциите на 2 вуза – на военно училище и на факултет „Журналистика“ от Лвовския държавен университет. През годините много съм разпитвал, но друго такова учебно заведение не знам да е имало поне в Европа. И може би затова то бе събрало пъстра смесица от курсанти от различни краища на т.нар. демократичен свят – освен от България имаше момчета от Чехословакия, Куба, Монголия, Сомалия, Йемен и т.н.
Занятията по тактика бяха много интересни, защото ни преподаваха все ветерани от войната, които
всяка лекция обвързваха с операции с тяхно участие
А практическите занятия задължително се провеждаха на полигон „Яворов“ – така го наричаха тогава руснаците. Сега разбирам, че за украинците той вече е „Яворив“. Полигонът се намираше на 45–50 км северозападно от Лвов и бе с размерите на цял Плевенски окръг. Занятията ни по тактика и огнева подготовка обикновено траеха по цяла седмица. Спомените ми са само зимни, вероятно заради яките студове, които трябваше да изтърпим. Спяхме в големи бараки заедно с руските курсанти, което най-малкото означаваше всепроникваща миризма на ботуш. Ваксата, с която руснаците си лъскаха ботушите, имаше ужасен аромат. Когато обикаляхме учебния корпус за някаква лекция, отдалеч познавахме къде преди нас е имало руска група и къде чешка или кубинска.
За яворовския полигон обаче това не важеше. Връщахме се от занятия на полето толкова уморени, че кой ти гледа аромати. Засищахме глада с традиционната гречка с парче месо и неподражаемия тъмнокафяв хляб с уникален кисел вкус. Няколко пъти през годините ми идваха на гости приятели от Лвов и всеки път поръчвах от онзи хляб, но така никой не можа да го намери. Уникален вкус имаше и месото. Веднъж на пръсти влязох в кухнята, белким намажа нещо допълнително, и направо изтръпнах, когато видях едър мастилен печат върху висящ на ченгел животински труп – на печата ясно пишеше „1942“. По-късно ни разказваха как руснаците са консервирали месото през войната – в северни части на страната изравяли огромни котловани, на дъното полагали много слама и върху нея – ред ледени блокове, ред заклани и изкормени животни. Всичко това засипано с поне 5–6 метра пръст. Така разбрах, че са ни хранили с месо от Втората световна война. Ако не бях надникнал тайно в кухнята, никога нямаше да се сетя, че мръвката в чинията е на почти 30 г.
Полигонът бе огромен по територия, но нямам спомен от голям городок. Няколко големи бараки с огромни
спални помещения, които шеговито наричахме хотел „Яворов“
няколко хангара за оборотни танкове и бронемашини, на които курсантите се обучаваха, помещения за ремонтни работилници и това беше. Вероятно през годините базата се е разраствала. С тези оборотни танкове е свързан един по-скоро комичен епизод от моята военнотехническа подготовка.
Времето бе студено и кално. По програма трябваше да преминем кормуване с танк Т-55. Наглед нищо особено, защото управлението на танка не бе сложно, а и яворовското поле бе огромно и сравнително равно. Инструкторът ми даде някои указания и специално ме предупреди, че ще има препятствия. „Какви препятствия?“, попитах леко изнервен. Една малка локва, обясни той. Малката локва се оказа голям гьол – поне 20-ина метра в диаметър и около метър дълбочина. Ще се справя, си рекох, как пък един гьол ще се опре на 36-тонната верижна машина. Когато наближих обаче, локвата изведнъж порасна. За миг си помислих: „Ами ако не успея?!“. И точно по средата на локвата машината спря, а аз блокирах. Двигателят работеше, но ход нямаше. Стиснах още по-здраво лостовете, но танкът не мърдаше. В един момент реших да пусна единия лост и машината буквално подскочи напред. Изравних направлението и с лекота се измъкнах от калта, след секунди захапах здрава почва и се успокоих. Финалът бе съвсем близо – на 150–200 м. Паркирах като по учебник и доволен се измъкнах от люка на механик-водача. Очаквах аплодисменти от колегите, но видях в очите им тих ужас. Какво става? Погледнах назад и разбрах: Провалил съм се! Финалът наближаваше някаква кална от главата до петите фигура, която
псуваше на висок глас по всички правила на руската ругатня
На всяка втора дума чувах „Блядь! Мать“ и т.н.
Оказа се, че когато танкът спрял по средата на локвата, инструкторът тръгнал по корпуса да види какво става, не знам защо на това кормуване бях без шлемофон за радиовръзка. И когато съм пуснал лоста и танкът дръпнал напред, инструкторът загубил равновесие и цопнал в калта. Ами ако бе попаднал под веригите?! И днес, като си спомня този случай, изтръпвам от ужас . В крайна сметка с инструктора си стиснахме ръцете – той няма да докладва за моята изцепка, аз пък няма да се оплаквам за неговите псувни.
С полигона „Яворов“ („Яворив“) е свързан още един спомен. Бе поне минус 15 градуса, а по план трябваше да проведем занятие по тактическа подготовка. Не помня темата, помня само ужасния бахър, който проникваше през всяка гънка на курсантската униформа. Преподаваше ни полковник Степан Яковлевич Бурлака – украински евреин, оцелял през целия период на тяхната Велика отечествена война. Като видя, че никой не го слуша, той измъкна отнякъде празна консервна кутия, избра по-равен терен с няколко замръзнали локви и наду свирката. Хокей ли бе това, футбол ли… никой не разбра, но след 20-ина минути от нас се издигаха облаци пара и най-важното – беше ни топло. Когато мачът свърши, полковникът наруши още едно правило – извади манерка с водка и всеки получи по яка глътка. Какъв ти студ! 15-те градуса минус ни се сториха 15 плюс.
На този полигон така и не успяхме да стреляме със 73-мм СПГ-9. За този странен калибър ми е останал споменът, че руснаците са го избрали според диаметъра на най-масовата бутилка водка. Бяхме минали съответните лекции, както си му бе редът. Успешно овладяхме автомат АК-47, ПК – леката картечница „Калашников“, ръчния противотанков гранатомет РПГ-7, но за СПГ-9 котка ни мина път. Ден преди нашата стрелба руски курсант се оказал на пътя на реактивната струя зад СПГ-9 и лекарите не успяха да го спасят. По този повод началството забрани задълго стрелбите със СПГ-9.
И тези дни, като прочетох за ракетните удари по военната база „Яворив“, си спомних първо за урока на полковник Бурлака и след това за онова руско момче, което се оказало не пред СПГ-9, а зад него.
