Информационен център на Министерство на oтбраната

С-300 в служба на България

Ивайло ПАШОВ

Руското нахлуване в Украйна предизвика полемики у нас дали да предоставим военна помощ на Киев подобно на много други държави от НАТО и ЕС. Сред идеите, лансирани от САЩ, беше на украинците да бъдат дадени зенитно-ракетни комплекси (ЗРК), каквито използват, като С-300, които са на въоръжение в някои членки на Алианса (България и Словакия). Провокиран от дебатите за възможността да предадем най-модерното си оръжие за противовъздушна отбрана (ПВО), реших да разкажа някои интересни факти, спомени и впечатления за него. Те са ми споделяни от офицери, служили на комплекса и в командването на бившата Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр), чийто наследник е Първа зенитно-ракетна база (1 зрб) от състава на Военновъздушните сили.

Историята на зенитно-ракетния комплекс (ЗРК) С-300 в България започва през 1989 г., когато ни е доставен от бившия Съветски съюз. Техниката му е нова (ракетите също), получена след заводските проби и настройки само с 1–2 моточаса наработка.

Групата за неговото усвояване е сформирана от офицери и сержанти от 1-ва зрбр, инженерно-технически персонал от по-горните щабове и преподаватели от Военното училище в Шумен. Те преминават подготовка в учебен център на съветската ПВО в гр. Гатчина до Ленинград (дн. Санкт Петербург). 

Дебютната стрелба на обучения разчет е проведена с идентичен съветски С-300 на полигона Ашулук в бившия СССР през юли 1990 г. Тя е за допуск до застъпване в бойно дежурство. Тъй като комплексът е придобит наскоро и командата ни няма достатъчно опит, помощ оказват руски инструктори. Настройката на техниката и пусковете стават под техен контрол. За цел е подадена нисколетяща ракетна мишена „Звезда”, летяща със скорост 500–600 м/сек. Въпреки че съветниците помагат, след два-три неуспешни опита на нашите ракетчици да я захванат, ръководството на стрелбите на полигона поставя задачата за обстрела й на друг дивизион. Междувременно на „тристата” е назначена друга по-нискоскоростна цел – радиоуправляема самолетна мишена Ла-5, която веднага бива поразена. Стрелбата ръководи командирът на дивизиона майор Иван Трифонов.  Офицер за пуск е лейтенант Илиян Василев, а за захват, откриване и целеуказване – старши лейтенантите Иван Михайлов и Стоян Георгиев. Оператори за ръчно съпровождане са сержантите Велико Великов и Светлозар Стоянов.

„На тези стрелби руснаците ни допуснаха до носене на бойно дежурство, но явно искаха да осъзнаем, че не сме купили всичко нужно за пълноценната работа на комплекса. Дотогава бяхме придобили само базовите елементи от състава му. Предполагам, че целенасочено първо ни пуснаха най-трудната възможна мишена – „Звезда”-та – която имитираше крилата ракета и оставяше малко време за реакция заради високата си скорост. Убедиха ни, че при това положение трудно може да се борим с подобни цели, срещу които принципно е предвиден да противодейства „тристата” – коментира о.р. бригаден генерал Ваньо Славеев (командир на 1 зрбр в периода 2003–2012 г.), тогава капитан и заместник-командир по техническата част на дивизиона. 

Последицата е закупуването и придаването на допълнително радиолокационно средство към българския С-300. То осигурява автоматично целеуказване на комплекса и позволява да работи по-ефективно.

По общо мнение на зенитните ни ракетчици в лицето на „тристата” България се сдобива с изключително модерно, мощно и интелигентно отбранително оръжиеот съвсем ново технологично поколение, с възможности над тези на всички останали ЗРК на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ). Комплексът е предназначен за борба с класически и високоскоростни въздушни цели (до 1200 м/сек.), крилати ракети и цели с малка отразяваща повърхност. Има възможност за автоматичен захват и последваща стрелба по антирадарни ракети и самолети-поставачи на смущения или такива, летящи под прикритието им. Едновременно може да следи множество цели, като съпровожда и обстрелва до 6 от тях с по 1 или 2 ракети. Заради вертикалния старт на последните няма забранени зони за пуск.

Мобилността на техниката от състава му е много висока. Машините  могат да бъдат приведени в готовност за стрелба за 5 мин. Много бързо се подготвят и за марш и смяна на позицията. Според методиката за определяне на коефициента на ефективност на ЗРК, ако за C-75 „Волхов” и C-125 „Нева” той е единица, за С-300 – е 8. Това означава, че е способен да замени 8 други едноканални зенитно-ракетни дивизиона.

„При С-300 възможностите за човешки грешки са сведени до минимум. Сърцето на комплекса е изчислителна машина, която управлява операциите и решава голяма част от задачите, които при другите ЗРК са поверени на оператора – разказва о.р. майор Илиян Василев, който има 18 години служба в дивизиона на „тристата”, преминава през всички технически длъжности до заместник-командир по техниката и началник-щаб, а по-късно е в екипа на главния инженер на 1 зрбр. – Например, изчислителната машина е резервирана и ако при тренировка или бойна работа възникне повреда, за част от секундата авариралият модул на системата се заменя с друг без намеса на разчета и ЗРК продължава да работи с ограничен капацитет.”

През 1999 г., по време на въздушните удари на НАТО в бивша Югославия, за първи път с ракети са заредени всички пускови установки. Това е прецедент, защото по принцип бойното дежурството не се носи с целия боекомплект. Ала войната в „двора на съседа” изиска извънредни мерки.   

През първите две денонощия на конфликта станциите на комплекса активно работят за ситуационна оценка на обстановката. Разчетите се ротират. Впоследствие наблюдението е спряно, за да се избегне опасността от отклонения на ракети по излъчването на български радари.

„Наблюдавах на живо първите авиационни налети от авиобазата в Авиано, Италия и атаките с крилати ракети. Всичко се виждаше много добре на радара – разказва о.р. майор Василев, който тогава дежури в дивизиона. – Тогава пролича и отличната защитеност от смущения на станцията за радиолокационно разузнаване и целеуказване на комплекса, на чиято работа не повлия никой от приложените видове”.

В контекста на дискутираната покрай войната в Украйна евентуална замяна на българския „триста” със ЗРК „Пейтриът” е интересен  следният коментар на бившия ракетчик: „Познавайки техническите възможности на С-300, смятам, че щатският комплекс отстъпва сериозно по ред показатели (като мобилност, опции за автономно захранване и горещо резервиране) и особено по потенциала за огнево въздействие. Нашият комплекс е безкомпромисен, след като захване цел. Шансът й да се измъкне е дотогава, а ако има и пуск по нея, на практика е почти нулев”.

В българско-американската летателна тренировка Sentry Gold 2010  пилотите на F-15С/D от 493-та ескадрила на ВВС на САЩ в Европа се убеждават в това. Тогава за първи път най-модерният ни ЗРК участва във „военна игра” със самолети на НАТО след предислокация на нова позиция (край Пловдив). Щатските изтребители отработват преодоляване на система за ПВО. Бордовата апаратура сигнализира на летците кога са открити и захванати и те започват резки маньоври с цел С-300 да ги изтърве, а при негов „пуск” изпълняват противоракетни маньоври. Но нито един самолет не успява да се измъкне. Комплексът „поразява” всичките над 20 цели, които атакуват от средни, малки и пределно малки височини, прилагайки маньовър, тактики с увличане, влитане от различни направления и употреба на смущения.

Сходен е опитът и на пилотите от ВВС на Израел в съвместната тренировка Collector’s Item 2013. Ала „войните” на „тристата” заслужават отделен разказ.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top