Д-р Любомир Кючуков, ИИМО
Украйна, Тhe day after – замразен конфликт с периодични горещи фази.
Рано или късно руско-украинската война ще свърши. Както всяка война – с политическо споразумение, което да фиксира резултатите от нея. Като Русия има потенциал да постигне военните си цели в Украйна, но няма политическия ресурс да ги защити след това в двустранен и в международен план.
Когато обаче се говори за деня след войната, Тhe day after, всяко изречение следва да започва с думите „към днешна дата” – защото всичко, писано днес, утре може да е невярно. Изхождайки, разбира се, от презумпцията, че тази война няма да прерасне в глобален конфликт между Русия и НАТО – когато може да няма следващ ден. Всичко това – при условие че Русия няма да предприеме действия срещу съседни страни. Както и че декларацията от страна на САЩ и НАТО, че няма да се ангажират с военни действия срещу Русия на територията на Украйна, бъде спазена.
Текат боеве, текат и преговори
При това на няколко нива – двустранно между Русия и Украйна, диалог на Франция и Германия с Русия на най-високо ниво в опит да се прекрати войната (това бяха и единствените две държави, които реално се опитваха да предотвратят войната, преди тя да започне), посреднически усилия от страна на Турция и Израел.
Самият факт, че бе създаден канал за директни преговори между Русия и Украйна е позитивен. Създава се обаче впечатление, че липсва чувство за спешност. И това е отражение от хода на военните действия, съдържащо се във фразата „руските войски напредват, но бавно”. Русия се опитва да затвърди военни успехи на терен, което да я постави в по-изгодна позиция при преговорите. Но от друга страна, с всеки ден на продължаване на войната Украйна получава допълнителен политически ресурс и международна подкрепа, като се засилва и лавината от санкции срещу Москва. Във всеки случай
това не са преговори за капитулация
както първоначално се очакваше, а за спиране на военните действия между двете воюващи страни и постигане на примирие. Посредничеството на Турция и началото на преговорите в Истанбул могат да прeдадат необходимата динамика, която да доведе до евентуално по-бързо намиране на решение. С което Турция рязко повишава политическата си роля в света и се превръща в активен глобален играч.
За да бъдат фиксирани резултатите и прието в международен план едно следвоенно споразумение, то трябва да бъде договорено с правителството на Володимир Зеленски. И това, изглежда, се разбира от Москва. Индикативно в това отношение е и обкръжаването на Киев, който не се атакува, а остава като средство за натиск.
В съдържателен план се очертават две групи въпроси: решими, на първо място спиране на огъня; нерешими, които задълго ще тровят международните отношения. Парадоксално, но най-лесно разрешим се оказва проблемът, послужил като мотив за началото на войната: членството на Украйна в НАТО. Още от самото начало беше ясно, че Украйна няма да влезе в Алианса. И ние не бяхме честни спрямо нея, защото беше ясно, че докато има контролирани от Русия украински територии, такова членство автоматично можеше да задейства член 5-и от договора за НАТО, т.е. започване на военни действия срещу Русия. И това се знаеше от всички украински ръководители, но създаваше грешни нагласи в украинското общество. Вече има достатъчно официални заявления от украинска страна, включително от президента Зеленски, че ще търсят друг тип гаранции за сигурността на страната основно на двустранна основа със САЩ, Турция, Обединеното кралство и други държави. Ако подобно споразумение бъде подложено на референдум, както заяви Зеленски (предвид необходимостта от промяна в Конституцията, където е записана целта за членство в Алианса), резултатът обаче може да се окаже непредвидим.
Има индикации, че заявените основни руски цели – демилитаризация и денацификация на Украйна, постепенно отстъпват на заден план, още повече че Русия нанесе сериозните удари върху украинския военен потенциал. Що се отнася до денацификацията, тук своята роля се опитва да изиграе Израел – единственият съюзник на САЩ, който споделя руските притеснения от реабилитацията и героизацията на хора като Степан Бандера, отговорен за смъртта на около сто хиляди полски, украински и руски евреи през Втората световна война. Като в Западна Европа също не се отрича, че в Украйна има и формирования с прононсирани профашистки възгледи, като батальона „Азов” например, въпреки че тази тема по-скоро се премълчава. Впрочем това е още едно потвърждение, че в Украйна
инвазията изтри всички руски аргументи, включително и верните
Като най-трудни в преговорите се очертават териториалните въпроси. Не може да се очаква което и да било украинско правителство да се откаже от Крим, Донецк, Луганск. Също както и Русия да преразгледа и отмени признаването на независимостта на двете области или да върне Крим – който за нея е решен въпрос. Тук интерес предизвика интервюто на Зеленски пред руски медии, в което той постави условие за връщане на руските войски на позициите им отпреди 24 февруари т.г. – а в Крим руски войски има от 2014 г.
Още по-неясен изглежда териториалният въпрос за Южна Украйна. По всичко личи, че една от целите на военната операция е осигуряване на сухопътен коридор от Русия до Крим. Което ще лиши Украйна от излаз на Азовско море. Въпрос е и дали руското настъпление ще продължи и към Приднестровието, за да се осигури такъв сухоземен коридор и към 14-а руска армия там. Което пък ще лиши Украйна от достъп и до Черно море. И води към опасността в Украйна да се създаде сериозен замразен конфликтс периодични горещи фази.
Както и когато и да свърши войната
ни очаква дълъг период на остра международна конфронтация, на ескалираща милитаризация на международните отношения при блокирани международни институции и при неспазване и дори подмяна на международното право. Впрочем самият термин „международно право” изчезна от политическата лексика и беше заменен от „отношения, базирани на правила”: но докато в първия случай това са взаимно договорени и подлежащи на юридически контрол норми, то при втория става дума за едностранно формулирани правила. Ключово тук е и пълното отсъствие на взаимно доверие, а без това няма политически диалог и съгласие. Това не е нов международен ред, а нов международен безпорядък.
Защото следвоенният международен ред след 1945-а се гради върху международните институции, преди всичко – системата на ООН и международното право, които в момента ерозират или се заобикалят. Това, което се заражда, е ново съотношение на силите между глобалните играчи, нови съюзи и конфигурации, подмяна на основния принцип за равноправието на държавите – големи или малки, ядрени или не – с отношения от позиция на силата и формиране на зони на влияние.
Това не е нова Студена война, а значително по-лошо. Преди конфронтацията беше замръзнала, статична, а сега е гореща и динамична. Тогава имаше взаимно постигнати договорености, които се спазваха, както и системи за контрол. Конфронтацията беше по ясно очертана разграничителна линия между Изтока и Запада, а сега тя е разпръсната в различни райони на света. Тогава САЩ и Съветският съюз имаха достатъчно ясни механизми за контрол върху съюзниците си. Докато сега на терен има много т.нар. проксита (частни армии, всякакви формирования, дори държави), които могат да предизвикат конфликт целенасочено или при случаен инцидент.
Що се отнася до Китай, засега той провежда „политиката на развързаните ръце”, оставяйки си отворени всички възможности за действие. Без да осъжда Русия, но и без да се конфронтира със Запада. Цялата тази конфигурация е благоприятна за Пекин, защото в противоборството за глобално лидерство със САЩ, в което досега беше представян като лидер на авторитарните режими, противостоящи на либералната демокрация, днес оптиката се сменя. И Китай се оказва в ситуацията, когато той е държавата, която осъществява глобалната комуникация между тези два разделени конфронтирани свята, т.е. приемлив и необходим и за двете страни посредник.
