Войната в Украйна отново актуализира въпроса за влиянието на Москва в тази част на Европа.
Анализатори прогнозират с голяма доза сигурност, че след края на войната в Украйна световният ред няма да е досегашният. За това да му мислят големите политически играчи в света и държавниците, които не излизат от потока на информационните емисии. Ние да си гледаме нашия хал.
Първо, войната в Украйна остави на заден план тлеещите конфликти в Западните Балкани. Залогът на Изток е много по-голям за европейците, пък и за цялото човечество, от това, което се случва или би могло да се случи в българското непосредствено съседство. И това можем да приемем за нормално. Но докато войната, предизвикала толкова жертви и материални щети, истинска хуманитарна бежанска катастрофа, ще бъде решена с обединените и солидарни усилия на международната общност, то
кризите при нашите съседи изискват вниманието ни и дипломатическите ни усилия
и умения да ги потушим. Черна гора е без правителство, Сърбия организира митинги в подкрепа на Русия, Босна и Херцеговина се люшка под заплахата от отделяне на Република Сръбска, подкрепяна от Москва, Северна Македония се опитва отново да излъже България, разчитайки на нейната сантименталност и откровено несръчно поведение на новото й правителство. Както се казва, отлична ситуация за ловене на риба в мътна вода.
В едно ТВ студио ме попитаха какво е влиянието на Русия в Западните Балкани и увеличава ли се или намалява като последица от войната? Отговорът, който винаги съм давал напоследък, е че платформата, която носи руското влияние в тази част на Европа, се нарича Сърбия. В това число и Република Сръбска от Босна и Херцеговина. Пряк политически резултат от тези тесни връзки между Москва, Белград и Баня Лука е отказът на Сърбия да подкрепи международните санкции спрямо Русия, предприети след агресията срещу Украйна. Самият президент Александър Вучич се ангажира да обясни позицията на страната си като съобразена с националните й интереси. Но попита ли някой как съчетава отказа от подкрепа на санкциите с очакването за ускоряване на процеса на присъединяване към ЕС.
Да поддържа тази двойствена позиция вероятно Вучич има и подкрепата на някои от западноевропейските лидери. Как ви изглежда изказването му, широко тиражирано от местните медии в Белград след срещата му с френския президент Емануел Макрон, който бил казал на Вучич, че нито една друга държава, кандидатка за членство в ЕС, няма да изпревари Сърбия в процеса на присъединяване… Това беше в първите дни на войната в Украйна, когато Киев поиска бърза писта за членство в ЕС, но ръководните органи в Брюксел дадоха да се разбере, че това не може да стане толкова бързо. Или изобщо да стане. Но това искане на Украйна вдъхнови някои наши съседи и те да поискат подобна политическа ласка от страна на Брюксел.
Когато Вучич сподели думите на Макрон, вероятно е имал предвид съседната Черна гора, която заедно със Сърбия вече има отворен преговорен процес, макар че в момента е замразен. Останалите държави от района са на различен етап по европейския път. Северна Македония и Албания твърдят, че са готови да започнат преговорния процес за членство, но са зависими от съгласието на България. Според последните информации, в Скопие смятат, че ако до края на юни, когато приключва френското председателство, тандемът не стартира преговорите, би било редно
двете държави да се разделят и да продължат напред сами
Каква ирония! До 2019 г. край Вардар смятаха, че обвързването им с Албания само забавя темпото на европейската интеграция на Северна Македония, макар че Тирана е член на НАТО от 2009 г. В Скопие бяха толкова самоуверени, че са по-подготвени от съседите си за преодоляване на европейските прегради, че гледаха на Албания хем съчувствено, хем високомерно. Е, сега им се връща, колкото и некоректно политически да звучи това. Албания стана заложник на ината на Скопие да влезе истински и честно в диалога със София. И така да намери решение за спора си с България. Макар че ако бъдем искрени, премиерът на Албания Еди Рама на няколко пъти постъпи доста недипломатично, обвинявайки политиците в България за спирането на европейската интеграция на двете държави. Може би за тази позиция играе роля и съвместното им участие в тристранната инициатива „Отворени Балкани” заедно със Сърбия. Може би. Докато Босна и Херцеговина и Косово имат още много път към това да получат статута на кандидати за членство в ЕС.
И Северна Македония „повдигна крак” и поиска да използва ситуацията с войната в Украйна и да получи тласък напред по пътя на европейската интеграция. Но както Украйна бе обезкуражена, така и Скопие получи силен плесник. И то не от някой друг, а от самият върховен представител по външната политика и сигурността Жозеп Борел. При неговата неотдавнашна визита в Скопие Борел открито заяви, че не може да даде дата за старт на преговорния процес, но може само да вдъхне воля на местните хора да продължат да настояват. Борел не бил този, който раздава дати, това било работа на неговия колега, еврокомисарят по разширяването, унгарецът Оливер Вархей и той нямал намерение да навлиза в ресора му. Разбира се,
край Вардар очакваха съвсем друго
Когато човек като Борел с неговия авторитет и позиция в брюкселската администрация ти идва на гости във време, когато на Изток гори под краката на хората, това би трябвало да означава нещо. Очакването не се оправда, испанецът си замина, оставяйки местния политически елит и управляващите в пълно недоумение. Още повече, че постоянният представител на ЕС в Скопие също повтори думите на шефа си от Брюксел, като за пореден път настоя властите да провеждат реформи. И да намерят решение на спора си с България.
Че Белград се надява да излезе с по-силна позиция в района след войната в Украйна, в това няма съмнение. Но щом вниманието на целия свят е насочено към агресията на Москва, защо да не се опитаме в суматохата да решим един проблем, който като камъче в обувката вече толкова време убива Белград, и по-специално президента Вучич. Вижте какво стана в Косово – уж тихомълком, но с капацитета
да се стигне до нова криза Прищина – Белград
Много пъти сме казвали, че този конфликт с ниска интензивност е толкова оплетен и толкова замърсен, че крие в себе си провокационен потенциал. Много често само една искра, една несъобразена формалност или преднамерена тънка закачка може да вдигне адреналина на политиците и хората от двете страни на границата.
През 2013 г. тогавашните премиери Ивица Дачич и Хашим Тачи подписаха така нареченото Брюкселско споразумение, според което властите в Прищина поеха цялостен контрол над територията на Косово, договориха се местните сърби да се интегрират в управлението и институциите на страната. А в замяна четирите общини на север, населени предимно със сърби, да създадат Общност на общините с определена доза самоуправление. Да оставим настрана въпроса, че Хашим Тачи вече не е премиер и е клиент на Трибунала в Хага, Дачич бе доскоро председател на Скупщината и се готви за предсрочните парламентарни избори на 3 април. Общността на четирите общини все още не е създадена, което пък винаги е повод за остри критики от страна на Белград. Но и интегрираните в управлението и институциите на Косово сърби предпочитат да служат на Белград, вместо на местните си сънародници. Една от прокурорките от Косовска Митровица присъствала на разширеното заседание на Съвета за национална сигурност в Белград. Това раздразни властите в Прищина и те се заканиха, че няма да позволят да се организират в Косово избори за парламент и президент на 3 април. Вучич реагира остро и заяви, че това означава край на Брюкселското споразумение, премиерът Албин Курти му отговори съответно, и така нататък. Позната история, дребнава или не, но носи заряд на напрежение. Какво ще се случи по-нататък, ще видим, но искрите са готови да пламнат. А и хора, които да ги раздухат, не липсват.
