Бразилия е страна на контрасти и крайности.
Бразилия е огромна държава и разстоянието дотам също. Добрахме се до Рио де Жанейро през Истанбул – полетът от София до Босфора е кратък, но оттам до Сан Паулу трае близо 12 часа. Пресичаш първо Гринуич, после Екватора, а накрая и Тропика на Козирога.
Сан Паулу е най-големия град в Южното полукълбо и населението му наброява над 22 млн. души. Той не е толкова атрактивен за туристите, както по-малкия си побратим Рио де Жанейро, но пък е финансовата „столица“ на Бразилия. От Сан Паулу до Рио се добрахме след петчасов преход с автобус и рано сутринта се настанихме в хотел в квартал, носещ името на най-популярния бразилски плаж – Копакабана. Самият плаж се намираше на някакви си триста метра и в ранния следобед, относително отпочинали, се отправихме натам.
Първото впечатление от крайбрежната улица не беше кой знае колко благоприятно – всички хотели изглеждат невзрачни като архитектура и най-вероятно са строени през петдесетте и шейсетте години на миналия век. За сметка на това
пясъкът на Копакабана е много ситен и пухкав
прилича на сняг, на брашно. Никога не съм си мислил, че някъде по света може да има по-хубав пясък от този на българското Черноморие, но бразилският наистина го превъзхожда.
Бяхме предупредени още от охраната и пиколото в хотела да внимаваме с раниците, часовниците, телефоните и фотоапаратите си, тъй като уличните кражби и престъпността в Рио де Жанейро са нещо толкова обичайно, колкото влагата във въздуха и 45-градусовите жеги. Същото ни предупреди и човекът, който ни даде под наем шезлонги и чадъри. В малка палатка на няколко метра от нас той предлагаше разхладителни напитки и зелени кокосови орехи, които могат да се пият със сламка, след като търговецът им отсече върха с мачете.
И още не бяхме седнали, когато върволица от десетки продавачи на бански, чадъри, джапанки, безалкохолни, скариди, художници на хена-татуировки, масажистки, коафьорки, които могат да сплетат женските коси на плитчици, и прочие досадници ги атакуваха. Допреди да отида в Бразилия египетските търговци оглавяваха личната ми класация по нахалство и наглост, но тези на Копакабана ги надминаха по всички показатели. Няма искаш не искаш… татуировка или масаж, клякат до теб и те почват. Пъдиш ги, но те не си тръгват. А после ти искат някаква баснословна сума за услугата, която твърде бързо може да бъде спазарена до много прилична цена.
Не останахме много доволни от Копакабана, вълните бяха огромни, а водата не особено чиста, а и аз не си падам особено по плажове от типа на Слънчев бряг. Вечерта отделихме за ресторант. Храната в Бразилия е изключително вкусна, като
преобладават месните и морските специалитети
Аз опитах някакво ризото със скариди и свински ребра на скара с барбекю сос по американска рецепта. Управителят се оказа доста приятелски настроен към нас, особено след като разбра, че сме българи. Похвали ни се с колекцията си от 25 вида кашаса – местната ракия от захарна тръстика.
Не бях очарован от вкуса на кашасата – прилича на не особено качествена домашна плодова ракия. Бразилците я пият най-често под формата на коктейл, който наричат „кайпириня“ – кашаса, смесена с газирана вода и подсладена с кафява тръстикова захар. Аромат на коктейла придават резенчета лайм. Кайпиринята за местните е това, което е джин-фисът за нас, европейците, в горещите летни дни.
Преди да се разделим с управителя на ресторанта, той предупреди едно семейство от компанията, мъж и жена от Пловдив, да не парадират така показно със златните си ланци. Те само го изгледаха снизходително, а той потвърди, че изобщо не се шегува. Грабежите най-често се извършвали от мотор в движение. За щастие, вечерта се размина без инциденти. Хотелът ни беше съвсем наблизо до ресторанта.
Следващите няколко дни отделихме за главните забележителности на Рио – хълма Корковадо със статуята на Христос Спасител и хълма Захарната глава, до който се стига с лифт.
Емблематичната за Рио статуя на Христос се издига на 38 м, което с цели седем повече от Паметника на свободата на вр. Шипка например. Построена е през 30-те години на миналия век и почти веднага е призната за едно от новите седем чудеса на света. От наблюдателните площадки около статуята се разкриват впечатляващи гледки към града, плажовете и заливите, както и голямото сладководно езеро и околните хълмове. Но е почти невъзможно да си направиш
селфи без нежелани натрапници в кадъра
тъй като тълпите туристи там са огромни.
Захарната глава е наречена така заради формата си. Португалците, водени от Америго Веспучи, които основали Рио през 1502 г., оприличили този хълм на съдовете, с които навремето са транспортирали захар към Стария континент и затова го нарекли така. Както вече споменах, дотам се придвижихме с лифт, първо до търговския комплекс и наблюдателните площадки на по-ниското от двете възвишения – Урка, откъдето можеш да наемеш хеликоптер, за да разгледаш града отвисоко. След това лифтът те отвежда и до самата Захарна глава, откъдето гледките към заливите и града са, меко казано, покъртително красиви.
Ден или два по-късно разгледахме и парка „Тижука“ – най-голямото парково пространство в рамките на град в света. Интересна е и неговата история. Последният бразилски император Педро II нарежда на подчинените си да превърнат стара кафеена плантация в парк, за да бъде по-близо до природата. Изключително напредничаво мислене за монарх от деветнайстото столетие. В резултат, днес „Тижука“ е истинска тропическа гора, която обитават редки животински видове – ленивци, диви прасета пекари, маймуни капуцини, макаци, папагали ара, тукани, гризачи капибара и много други, в това число и редки насекоми.
Климатът в тропиците бива два вида – под и над облаците. Под облаците може и да не вали, но тъй като „Тижука“ се намира на голяма надморска височина, хубаво се измокрихме. Очакваше ни обаче една от най-големите атракции – Карнавалът в Рио.
