Лъчезар Лозанов е филолог, поет и журналист. Запазил е младежкия си дух и любопитството към света, макар вече да е пенсионер. Дълги години той отваряше за читателите на в. „Българска армия“ вратата към света на културата. Статиите му срещаха отклик, защото българските военни не са хора, за които всичко се изчерпва с „Равнис! Мирно!“, те имат културни интереси и нужда да се потопят в света на изкуството. И като поет, и като мислител Лъчезар е нестандартен, литературен хулиган, безкомпромисен борец срещу клишетата и авторитетите. В навечерието на Празника на славянската писменост и култура го провокирам с няколко въпроса за делото на Кирил и Методий, за българския език, за ролята на учителя и за чалгата в културата.
– Г-н Лозанов, как изглежда през Вашия поглед историческата значимост на братята Кирил и Методий и на делото на техния живот – славянската писменост?
– Преломен момент за огромна част от славяните, а и за румънците, включително. Възможност за сцепление – държавната кариера става възможна не само за прабългарите, но и за славяните, които доминират в държавата. Вътрешните противоречия се преодоляват, предразсъдъците и привилегиите между етносите се уеднаквяват. Народностите се смесват демографски и хомогенизират. Езикът става единен. Вярата в единствен бог създава интелигенция, която мисли абстрактно, изпитва трепет, осъзнавайки мистиката в хармонията на света като космогония. Копираме цивилизационните постижения на гръцко-римската цивилизация в лицето на Византия. Ставаме империя и цивилизационен трансфер за руския качамак от угро-фински и монголо-татарски житейски традиции и привички. Първите богослужебни книги са пренесени в Киевска Рус от България неслучайно – началото на руската държавност почти съвпада с делото на Борис I и отглеждането на книжовните центрове в Първата българска държава.
– Кирил и Методий са били служители на византийския император, но днес ние ги тачим като наши светци и просветители. Задачата, която те получават от Константинопол, е да създадат славянска азбука – дело, което несъмнено е наднационално, още повече че през IX век нациите все още не съществуват. Впоследствие обаче тази славянска писменост ще се окаже един от фундаментите на българската национална идентичност. Имаме ли основание да честваме 24 май само като български празник, или той принадлежи на цялата многомилионна общност на народите, използващи кирилската азбука?
– Христофор Колумб е създал нов свят, хибрид на европейската цивилизация. Престанал ли е да бъде испански чиновник на кастилската кралска двойка? Такова е и Кирило-Методиевото дело. Дали замисълът е бил да спре във Великоморавия немските асимилатори, врагове на Византия, не е интересно. Делото им се е върнало като бумеранг и е спасило българите от асимилаторските напъни на империята, която е пратила двамата братя в Моравия. Нерядко резултатите далеч надхвърлят замисъла на моментните хрумки и поръчки, па били те и императорски. Празникът 24 май също не престава да носи самочувствието и идентичността на Борисова България, но делото на двамата братя е многопластово – универсално за част от славянските идентичности, едновременно с това и специфично българско.
- Тук е моментът да ви попитам за спора между София и Скопие – в Северна Македония също използват славянската писменост, но твърдят, че езикът им не е български, и нещо повече – че Кирил и Методий са били македонци. Така че да стреляме директно – кажете, г-н Лозанов, съществува ли македонски език, отделен от българския.
Македонският е български диалект. Езикознанието е наука с изработени инструменти да установява научни истини. Ако са обговорени като „езиковедски тънкости“ и нямат значение за геополитиката, толкова по-зле за нея. Заради птичия си поглед на едро те се превръщат в онези дребни камъчета, които преобръщат колата на големите проекти и ги превръщат в утопии. За да се извърши такъв мащабен културен поврат като налагането на славянската писменост, не са достатъчни племена и народности. Нужна е държава с икономическа поддръжка за подобно дело. В Преслав и Охрид се отглеждат десетки, стотици книжовници. Те не копаят, не произвеждат, не се самоиздържат. Къде е македонската държава по това време – няма я. Културните натрупвания, цивилизационните ценности не са етнически достижения – Преславската, Охридската книжовна школа са идея и дело на Борис, на Симеон, които, така или иначе, са суверени на българската държава.
- Но дали езиковедските тънкости са толкова важни – някой беше казал, че езикът е диалект или наречие с армия и флот. Вярно, македонците нямат флот, но имат държава и това им дава възможност да се сдобият и с отделен език.
– Е, македонците нямат флот и това е фатален недостатък. Да, от определени диалекти се развиват езици, но това става в срок от немалко столетия. Възможно е един диалект да промени основните си граматически системи и да се отдели като език, но му трябват поне няколко века, ако говорим за структурното му своеобразие. Не схващам защо езиковата идентичност пречи за националната? Не езикът им е проблем на македонците, а неясна идентичност и липсата на самочувствие. Крясъкът ни го заменя.
– Г-н Лозанов, във вашата професионална биография има епизод, в който сте бил учител. Но това е било в предишната епоха, преди 1989 г., когато обществото ни бе ясно йерархизирано, учителят беше авторитет, с който учениците бяха принудени да се съобразяват. Днес вече не е така, култът към авторитетите бе разрушен. Изгуби ли училището ролята си на основен източник на знания и на главен инструмент за социализация на учениците? Има ли то някакъв шанс в неравната схватка с интернет, Гугъл, Инстаграм и Тик-ток?
– Няма схватка, те са съвършено различни по своя предмет и задачи. Интернет е планина информация, необозримо количество. Училището е компас и инструменти за навигация. То трябва да опази любопитството на човека да не се страхува, когато плува. Училището дава методите, с които тази планина в чинията да бъде сортирана. Да изядеш толкова от манджата, колкото твоят стомах може да преработи, за да превърне в иновация. Училището са вилицата, лъжицата и ножът. Да набодеш фактите, да сортираш – супата, салатата и пържолата. Самообладанието, чарът, призванието на учителя не е в самото. Природната му дарба е да бъде артист – да очарова, да концентрира вниманието (то се разбягва като разсипан живак), да опази детинския инстинкт: Как става? Какво е и защо е такова? Интернет и училището не са конкуренти, ако успеем да опазим авторитета на учителя.
- Вие сте поет, стиховете Ви са сложни за разбиране, многопластови и понякога самоцелни. Създавате нишов културен продукт, който не е лъжица за всяка уста. Виждате ли бъдеще за този вид културни занимания, или скоро всичко ще бъде потопено от чалгата, която не е само специфичен музикален стил, а просто стока за масова употреба – има я и в киното, театъра, журналистиката и политиката?
– Културните пробиви се случват като хвърлени камъчета в спокойно езеро. Те са единични явления, които разширяват своите кръгове (от привърженици и разбирачи) с времето. Делничните, рутинираните хора са предимно потребители на правила и предразсъдъци. Катерят се по дървото на познанието като своите предшественици за банани. Не се питат как бананите са се появили там, кой е засадил дървото, как расте от корена до листата, как работят слънчевите лъчи. Неразбирането не ме отчайва. То е индикатор, че пътят ми е мой и е верен. Стиховете са гимнастика на фантазията, подготовка към любопитството, глад към необичайното. Друга функция нямат. Невинаги имат морална обсесия. Нямат прости отговори за сложни въпроси. Проблем на публиката е дали иска да положи усилие да ги разбере. Мен това особено не ме интересува. Поезията е индивидуален начин да си изобретиш смисъл на живота. Защото универсален няма.
