Помните ли този славен армейски девиз: „Повече пот в ученията, по-малко кръв в боя“? Преди десетилетия
красеше фасадите на почти всички родни казарми
Тогава, като млад офицер, думите и смисълът му ми се струваха излишно патетични и силно политизирани. Мислех си, че е поредната социзцепка, битуваща в армейския строй. Така си мислех наивно, но времето и годините ме опровергаха. Ще отворя малка скоба – тази гениална мисъл е на генералисимус Александър Суворов. Пълководец, който световната военна история по способност да предвожда войски класира редом до великия Александър Македонски. Има ли основания да му вярваме за потта в ученията и кръвта в боя? Суворов не е имал нито едно поражение, а само победи.
Той е вярвал, че колкото и талантлив и способен да е един командир без негово величество Войникът няма успех на бойното поле. В скалата на своите морални ценности е поставял обикновения редник по-високо от себе си – макар че е бил генералисимус. Веднъж, по време на войната срещу Наполеон, Суворов отишъл на фронта да види как са устроени и живеят войниците. Влязъл в един окоп. Било точно по обяд. Бойците се хранели, генералисимусът приседнал до тях и се заговорил. Донесли обяд и за Суворов – специално подбрано за него меню. Той погледнал намръщено подноса с ястия и наредил да извикат тиловака. Щом пристигнал, Суворов станал бавно и с леден тон му наредил, като му посочил храната: „Взимаш я и да не я виждам пред очите си.
Ще ме храниш с каквото ядат войниците
И ако видя командир, който не яде това, което ядат неговите подчинени в окопите, ще бъде сурово наказан“.
Защо си спомням всичко това? Миналата седмица 4-ти артилерийски полк в Асеновград проведе учение с бойни стрелби на „Корен“ с почти всички системи, които има на въоръжение. На полигона излезе почти целият полк. Войската се хранеше в полеви условия, спеше в полеви условия, нямаше специално развърнат лагер, всички нощуваха на позициите. И в района за разполагане, и на огневите позиции бойците, сержантите и офицерите действаха в условия, каквито биха възникнали утре в реална война. В същото време два батальона от 61-ва бригада в Карлово пък имаха сертификация за натовски стандарти в ситуация и обстановка, каквато може да има при военен конфликт. Така общо и на двата полигона над 2500 бойци и над 400 единици различна бойна техника бяха хвърлени в интензивни тренировки и маневри без опростенчество с отчитане на изискванията на съвременния бой. А дали тези дни на полигоните са били полезни? Безспорно да. Защото суровата житейска академия за армията не е в съдържанието на военните учебници и лекции, нейните уроци няма да ги прочетете никъде.
Истинската барутна закалка
и умението да се ръководят войски няма как да се усвоят и в компютърната зала. Тях ги дава само полето – в пек и студ, в дъжд и сняг, през деня и нощта. Именно на полето войникът и командирът се учат – единият да действа, а другият да ръководи в (ще ги градирам) боя, сражението, операцията и войната. И още нещо, което някак си срамежливо се премълчава и за него много не се говори. Всеки войник по принцип, не само българският, в казармата трябва да се научи да убива. Естествено, не в буквалния смисъл, а чрез формиране на способности да владее повереното му оръжие. Иначе не е войник, иначе няма армия. Ако войникът не се научи и не може да го прави, в боя ще убият него. Такава е реалността и няма защо да я премълчаваме. А въпросните умения се формират единствено по време на полевите подготовки с много пот. Не е ли по-добре тя да напоява земята, отколкото родна войнишка кръв. Навремето, когато в армията имаше бойни устави, се твърдеше, че всеки ред в тях е горчиво обобщение, синтез и
поуки от реални бойни ситуации
със загуба на човешки животи. Малко известна арабска поговорка гласи: „Една армия се готви 100 години, за да се използва веднъж“. Философският чар на тази необорима източна мъдрост се крие в неизвестността, че не се знае и никой не може да каже точно кога ще се наложи това. Защото, за да я използваш, войската трябва да е истински боеспособна. А тя се изгражда като такава само и единствено в суровите дни и часове на интензивни полеви тренировки.
Преди две години с колегата Цончо Драгански бяхме командировани на полигона „Корен“ да отразим учението „Балканска стена-20“, най-голямото на Сухопътни войски от две десетилетия насам. Маневрите бяха истински и се разиграха в реален мащаб и условия, максимално близки до ситуация на евентуална агресия срещу териториалната цялост на страната. В сценария бе включено всичко – действия на видовете Въоръжени сили, без ВМС, различни родове войски, взаимодействие на държавни институции и органи, ангажиране на шосейна и жп инфраструктура за предислокация и съсредоточаване на сили и средства и т.н. Тогава пехотата в апогея на „Балканска стена“ показа с професионализъм
как ще брани всяка педя родна земя
На маневрите бяха поканени много VIP гости. За да инспектира действията на войските, пристигна и Върховният главнокомандващ президентът Румен Радев. След брифинга на ръководството на учението за обстановката и намеренията на противоборстващите страни и решението на командването как да отрази „агресията“ бе дадена кратка почивка. Радев излезе от палатката и около него се събраха генералите. До него бе и командирът на 61-ва механизирана бригада в Карлово бригаден генерал Деян Дешков. Чух генералът да казва: „Господин президент, едно е да гледаш обстановката на карта или на компютър, но съвсем друго е, когато излезеш на местността“.
Разбира се, че е така. Като офицер журналист съм отразявал десетки учения. И съм чувал немалко признания на взводни и ротни командири, че големите началници с дебелите флумастери, като опънат на картата стрелките, наистина изглежда красиво. А ти след това си блъскай главата как да прекараш през овраг, където и коза не може да мине, танкова рота или батальон за нанасяне на контраудар.
В края на 90-те години бях шеф на военния отдел на в. „Българска армия“. Началник на Генералния щаб бе генерал Михо Михов, а негов първи заместник по операциите бе генерал-лейтенант Захарин Илиев. Тогава имаше Съвет на началник-щабовете. Ръководеше го генерал Михов. С него бяхме и сега сме близки приятели. Та тогава успях да издействам официозът на МО да отразява заседанията на съвета на началник-щабовете, които бяха закрити, и по памет, дано не греша, бяха веднъж месечно.Та в почивката на едно от заседанията темата бе подготовката на войските, разговарях с генерал Илиев. Генералът ми каза буквално: „Евгени, готвим книжни офицери. Знаеш ли, че имаме ротни и взводни командири, които не са участвали поне в едно голямо учение,
не са разпънали една палатка
не са направили и един лагер, не са нахранили дори един войник на полето. Нямат представа какво ще им се случи по време на истинска война“. Това ми каза генералът. Тогава още не бяхме член на Пакта, но се знаеше в каква посока вървим. Та в тази променяща се среда кадровата политика във войската по онова време не успя да избегне някои детски болести на растежа – бил съм свидетел на недоволства, че се издигат офицери без боен опит и почти никаква оперативна подготовка, а само защото имат скромен речников запас от английски думи.
Тази аномалия, нека си го кажем честно, бе преди години. Сега ситуацията е коренно различна. Сега е удоволствие да видиш и чуеш как нашите военни си комуникират свободно с колегите от Алианса. Иначе в навечерието на ученията, за които стана дума в началото, разговарях със зам.-командира на пехотата бригаден генерал Николай Караиванов. Той сподели, че идеята на ръководството на Сухопътни войски е да се организират и провеждат големи занятия и учения, подобни на тези, каквито е имало преди около 30 години. Целта е всички офицери, най-вече младите, да преминат през „огнения котел“ на големите маневри, за да придобият командирски опит. Защото практиката сочи, че мащабните учения не са ежедневие и няма как да бъдат поради ред причини. В службата си даден офицер, докато израсне, особено ако е команден профил, може да участва в не повече от 2–3 подобни големи маневри. За повече няма да има време. И за да е със самочувствие и претенции да поеме командването на пехотен батальон, на механизирана бригада, да речем, или на вид Въоръжени сили, трябва да е извървял трънливата пътека на суровата и
безкомпромисна полигонна закалка
Заедно с тази на мисиите в различни горещи точки на света. В този смисъл намеренията за полевата натренираност на бойците на сегашното ръководство на Сухопътни войски, идеите за възраждането на една доскоро безспорно добра традиция в подготовката на пехотата заслужават адмирации. Първите успешни стъпки са направени. А това е гаранция и за следващите.
