Автор: Любомир Денов
Чувал съм, че ухажването на чужди жени може да доведе до неприятни последствия. Във фейсбук е пълно с вицове за пишман-любовници, изненадани от внезапно завърналите се съпрузи. Но че едно любовно писмо може да докара човек до просешка тояга не бях чувал. До момента, в който не го видях с очите си.
През лятото на 1997 г. имах късмета да наблюдавам голямото международно учение „Кооператив нъгет“ във Форт Полк, щата Луизиана. Участваха все бивши соцстрани, които очакваха покана за членство в НАТО и не пропускаха прояви по инициативата „Партньорство за мир“. От страна на България за САЩ замина взвод курсанти-разузнавачи от НВУ „Васил Левски“. Старши национален представител бе подполковник Сашо Александров, днес трети мандат депутат от „ИТН“. Командир на курсантите пък бе майор Веселин Мадански с чудесен английски.
Американците бяха поканили двама български журналисти – един от цивилна медия и един от военна. По това време вече пета година работех във в. „24 часа“, след като през 1992 г. бях уволнен от в. „Българска армия“ след 15-годишен стаж. На 39 г. бях натирен и от вестника, и от армията, въпреки дипломите с отличие от военно училище и военна академия – дето се вика в разцвета на силите си. Заедно с мен за САЩ замина и майор Красен Бучков, който имаше щастието да оцелее след чистката в „Българска армия“.
След 10-часов престой на летище Франкфурт, където се събраха малко над 400 човека от различни държави, потеглихме към Луизиана на борда на гигантски Боинг 747. Полетът трая 12 часа без междинно кацане. На летище Александрия се приземихме в 3 часа през нощта. Още първата глътка въздух, която поех на стълбичката на самолета, ми опари бронхите. Помислих си: А каква ли ще е температурата в 3 часа след обяд?! По-късно разбрах, че именно тук са преминавали задължителна аклиматизационна подготовка голяма част от американските войски преди да заминат за Виетнам.
Луизиана в блатистата си част е същински Виетнам. Уж навсякъде се движехме с бусове с постоянно работещи климатици, но имаше много моменти, когато тръгвахме пеша под парещото слънце, като температурите не падаха под 40 градуса. Едва късно вечерта – след 23 ч., жегата леко отпускаше хватката и можеше да се диша.
Къде е хубавата майорка, ще кажете? Като в екшън филм тя се появи на петия-шестия ден, след като цяла седмица се движехме изключително в мъжка среда и единствените дами бяха няколко чернокожи сержантки, които като че ли имаха указания да не се задържат много около нашего брата репортерите от Източна Европа. На седмия ден:
О, чудо! Пред нас застана хубава жена!
Е, не чак толкова, че да се конкурира с Джулия Робъртс от едноименния филм, но макар и в униформа на майор от американската армия тя хващаше окото от всякъде. Човек би се обърнал след нея дори на софийския булевард „Витоша“. Така си мислех тогава. А може и да не съм бил прав – след толкова дни суша…Майорката ни изнесе някаква беседа, вече не помня темата. На другия ден всички я чакахме с нетърпение. Най-активни бяха трима грузински журналисти от тяхната национална телевизия.
След 2-3 дни майорката внезапно престана да идва при нас, журналистите от бившия соцлагер. Една сутрин на закуска забелязах, че грузинската тройка е станала двойка. Къде е колегата, попитах. Двамата упорито мълчаха. Накрая все пак изплюха камъчето. Предната вечер го извикали в щаба на форта, а рано сутринта му връчили наръч самолетни билети и го качили на първия полет за Чикаго. От там трябвало да хване полет до Лондон, а след сериозен престой в английската столица – за Тбилиси.
В дъното на историята стояло любовно писмо, което въпросният грузинец написал на хубавата майорка. И не само признал, че страшно много я харесва, но и я поканил на кафе, тоест определил и среща. Да, ама не. Още същата вечер майорката показала писмото на мъжа си, който за нещастие бил офицер от щаба на форта. Той се ожалил на самия командир на форта и последвала категорична заповед: Да се откомандирова!
И всичко щеше да остане като екзотичен спомен за лошия късмет на наш колега, ако на следващата година на подобно учение в Македония не срещнах познатия грузински тв-екип – репортер и оператор. Зарадвах се много като ги видях. Пихме по бира и т.н. И естествено попитах как е откомандировия колега. И двамата мигом замлъкнаха. Чак на другия ден с огромно нежелание споделиха, че колегата го е сполетяло голямо нещастие. Да не е тежко болен, попитах? Не, все още е жив и здрав, но както е тръгнало… Оказа се, че патилата на човека изобщо не били свършили с откомандироването от Луизиана. Ден, след като се върнал на работа в родната телевизия, получил заповед за дисциплинарно уволнение. И тъй като по онова време в Тбилиси все още нямало много телевизии, минал в армията на безработните. След няколко месеца жена му го напуснала, а след развода му взела и жилището. Така само година след злополучната любовна история перспективният доскоро журналист бил забелязан да проси от колеги пари за хляб и цигари.
Видел ли обаче хубава жена, бягал настрани, дори не вдигал поглед нагоре.
А как се представиха нашите курсанти на учението? Великолепно! Почти всеки ден идваха съобщения, че поне един боец от 400-те, долетели от Европа, е припаднал от жегата и високата влажност. Български военнослужещ така и не попадна в тази статистика. И не само това – въпреки тежките условия всички задачи бяха изпълнени с чест.
