На армията ни се гледа като на един от обществените стълбове, казва изпълнителният директор на социологическа агенция „Галъп интернешънъл”.
– Г-н Симеонов, сравнимо ли е времето днес с друг период от т.нар. ни преход?
– Наскоро „Галъп интернешънъл” навърши 30 г. присъствие в България. Издадохме и малка книга – „Галъп интернешънъл – 30 години NON-STOP”, в която се опитваме да бръкнем в изследователските си спомени и да сравним с днес. В нея може да се огледа как сме се отнасяли към голямата трансформация на собствеността, на властта, към парите си и към ценностите и принадлежностите си. Сравнителните изследвания пък показват къде сме ние спрямо други народи. Въпросът е важен, защото на Балканите проблеми дебнат отвсякъде. Оказахме се не толкова мобилизирано общество и в сравнение със съседите си се държим като по-лежерно западноевропейско и по-консуматорски настроено. Отговори на въпрос като „Бихте ли воювали за своята страна” са индикатор, че при нас колективните идентичности са по-слабо представени. Приличаме на парче Запад сред Изтока на Европа. За съжаление, не и по доходи и доволство от живота. За разлика от съседите си се оказваме най-индивидуалистични и демобилизирани – като своеобразна мъдрост на доста препатил народ.
– Дали на принципа: На нас няма да се случи…
– Не е сигурно колко е вдигнат гардът ни пред лошото. Около нас народите, като че имат по-висок имунитет. България най-отдавна в региона се е сражавала и е била в плен на граждански междуособици и войни и е най-далеч от тези лоши спомени. Колективните идентичности, мобилизирани от религия, идеология, от синдикати, при тях са по-силни. Може да е обществена мъдрост – да не се палим за такива неща. Или плавен преход към западния начин на мислене, но пък и преждевременна обществена изнеженост, която да ни подведе, ако дойдат лоши времена.
– Това рефлектира ли и в отношението към отпускане на средства за модернизацията в отбраната?
– Боя се, че в ситуация, която изисква мобилизация на общността, може да се открие разлом между нея и политическия и интелектуалния елит. Доброто е, че Българската армия е от институциите с най-високо доверие в обществения живот, което дори нараства. Армията е традиционен стожер и авторитет в България. Традиционно е и упованието на българите в нея в исторически план, тя се ползва с благосклонно обществено отношение. Армията ни има специфична роля в новата българска история, свързана с войните за национално обединение. И затова всеки въпрос, свързан с нея, ще среща разбиране. А по отношение на въоръжаването, на модернизацията й според данни от изследвания и в предходни години няма да има обществена съпротива спрямо всяко усилие на ръководството й за това. Това се смята за разход, който заслужава уважение.
– А отразиха ли се в изследванията Ви събития като реформата и съкращенията в армията, превръщането й в професионална и влизането в НАТО?
– Не бих казал, но през десетилетията дори авторитетът на армията претърпя ерозия. И тя не беше пощадена от трансформациите, които преживяхме. Но през последните години има възвръщане на авторитета й: около 50% имат доверие в армията и около 30% нямат. Това е много повече от доверието в други държавни институции, като парламент и правителство, а към армията има стабилно добро отношение. Днес военновременната ситуация, в която са близки до нас страни, напомня колко важно е това. Защото през годините имаше сериозен обществен наивитет, че грижата за националните мощ и сигурност са нещо отживяло. Днес отрезвяваме, защото отбранителният капацитет в света е факторът на реалната сигурност. Във войната на Изток се вижда колко уязвими са консуматорските ни достижения и как се скъсват вериги на доставки и вече очакваме продоволствени кризи. И колко важно е обществата да са мобилизирани. Това е урокът от конфликта, в който живеем: обществата понякога съществуват през клишетата, които се самовъзпроизвеждат. И ако не използваме момента за решителни действия, клишето, че Българската армия е традиционно недофинансирана и немодернизирана може да се превърне в трайна щампа. И това би ударило по авторитета на армията и цели поколения ще са израснали с тази приказка. Но последните месеци има промяна на пластовете на глобалната архитектура на сигурността и ситуацията дава възможност да се научат бързо уроци и да се вземат бързо решения за превъоръжаване и модернизация в отбраната.
– Т.е. това е шанс и да се оцени по-високо военната професия?
– Обективните числа в социологическите изследвания показват, че някои негативни тенденции през последните години в отношението към военната професия бяха пречупени. И интересът към нея вече нараства. Бяха взети и важни решения за превъоръжаване, които минаха през сложни политически консенсуси, а и имаме засилване към тези теми въобще. Това създава възможност за положителна инерция. И има основания да очакваме попътен вятър в българското общество, ако Българската армия продължи усилията си за модернизация и увеличаване на боеспособността. А у нас отдавна е ясно, че военната професия дава двоен шанс: веднъж за социална сигурност и кариерна предвидимост, а и за доста граждански употреби. Обществото ни се отнася към своята армия като към интегрална част от себе си. Което не е типичното западно схващане за армията само единствено като професионализирана структура, върху която е изнесена тежестта да гарантира сигурността. Българската традиция и заради трудната ни съдба в новата ни история е по-различна и на армията се гледа като на естествен обществен представител. И на Въоръжените сили – като на един от обществените стълбове, а не като на структура, върху която аутсорсваме очакванията си за сигурност през бюджетни средства. Напротив, очакване от армията да излъчва авторитети, които са обществени корективи. Тя съсредоточава обществено уважение, оттам излизат и някои от успешните ни политици през последните десетилетия. И в същото време това е място, което хората определено не свързват с корупция. Армията е отделена от това в очите на обществото и то се отнася към нея без съмнение за тъмни практики.
– Все пак какво би мотивирало млад човек да работи под пагон?
– В едно от най-разслоените, бедни и застаряващи общества в западния свят е трудно армията ни да направи сериозно изключение и все пак тя дава отговор на много от тези въпроси. И възможност за кариерно развитие, което се подчинява много повече на ясни правила и предвидимост. Армейският професионален път дава възможност на фона на все по-голямата тревожност и несигурност за ясни порфесионални стъпки и отговорности, предвидимост и доста повече справедливост на работното място. Не бива да се забравя ролята на армията и в прогреса, в технологичния напредък и в уменията, които са върхови в едно общество днес. ВС винаги са били носители на прогреса. Армията дава изява и на привързаности и сантименти, които, без да идеализираме миналото, много несправедливо и прибързано бяха забравени: чест, Родина, които в западния ни свят, като че преживяват ренесанс. Армията дава и нещо много важно днес – статус, дори извън комфорта и жизнения стандарт, уважението към българския офицер и войник се възстановява. А съвременните войни са все повече информационни, технологични, психологически – буквално за умовете и сърцата на хората. Нормално е и армията да се трансформира и да предлага все повече възможности в развитието на един военнослужещ. И накрая, за връзката народ–армия. Много бих искал догодина на 6 май да има военен парад с Представителния военен оркестър на площада. Защото на него много ясно се вижда усмивката на хората. Аз всяка година съм в публиката на площада. И хората са там, и се радват, защото това е част от самочувствието ни. Затова е важно армията да присъства в обществото и на парада. Това връща чувството ни за общност и мобилизацията ни. А Българската армия е един от добрите примери за успешна история назад във времето и вярвам – и в бъдеще.
