Нямаше как да не погледна към реакциите след посещението на германския канцлер Олаф Шолц на Балканите. И какво констатирах? Че ако не беше закачката от премиера на Албания Еди Рама в Солун миналия петък вечерта, който, представяйки своя колега от Скопие Димитър Ковачевски, се пошегува, че това е премиерът на „бъдеща Западна България“, визитата на Шолц щеше да мине също така противоречиво, но напълно сиво и безлично. Не искам да кажа безрезултатно, но във всеки случай нямаше да има онзи типичен балкански привкус на солена шега, която надхвърля стандартите на строгия дипломатически протокол, но пък внася настроение. Всички присъстващи се разсмяха на шегата на Рама, вероятно или не знаейки как да реагират, или по някаква инерция, че щом високопоставеният гост от Берлин я приема, и те ще го сторят по същия начин.
Че Еди Рама в последно време си позволява повече волности, отколкото сериозното дипломатическо поведение позволява, сме писали неведнъж. Но този път в жертва се превърна Ковачевски, към когото опозицията в страната насочи остротата на негодуванието си преди всичко заради това, че и той, както другите около него, представете си, се смеел. Как така ще се смееш, ти премиер ли си, защо не реагира на обидните думи на Рама, граничещи с национално предателство, я си давай оставката и да отиваме на предсрочни парламентарни избори и да те сваляме от власт. Като четях и слушах „препоръките“ на опозицията в Скопие към Ковачевски, изведнъж ми хрумна, че те там, край Вардар, сигурно са очаквали премиерът им да завърти една шумна плесница на Рама, стига, разбира се, да може да достигне лицето му предвид разликата в ръста между двамата. Така и патриотичното чувство би било задоволено, и достойнството би било защитено, за да спят спокойно избирателите в Северна Македония, че бъдещето на държавата им не е като някаква Западна България. Е, Рама, самият той учуден от плътността на реакцията, последвала несръчната му шега, даде да се разбере, че тя не е насочена срещу Северна Македония, а сарказмът е бил предназначен за България, докато иронията, о… иронията е по адрес на Европейския съюз.
Всъщност визитата на Шолц на Балканите бе колкото амбициозна, толкова и символична. Всичко се корени в контекста. А той подсказваше, че ако в Берлин не вземат „бързи и яростни“ мерки, току-виж тяхното присъствие на Балканите стане проблематично. Като относително нов канцлер Шолц не може да не си дава сметка, че трябва да продължи линията на своята велика предшественичка Ангела Меркел въпреки партийните им различия. Тъкмо Меркел бе тази, която лансира идеята за Берлинския процес за подкрепа на евроатлантическата ориентация на страните от тревожните Западни Балкани. Самият Берлински процес бе представен като инструмент за реализацията на обещанието, дадено през 2003 г. в Солун на страните от района, че ще имат подкрепата по пътя към пълноправно членство в Европейския съюз.
Шолц и неговите сътрудници очевидно са преценили, че идеята, която Берлинският процес съдържа в себе си, не бива да отива в историята с оттеглянето на своята инициаторка и реализаторка Ангела Меркел. Затова неслучайно канцлерът избра така тайминга на посещението си на Балканите, че да може да отиде в Солун и да се види с лидерите на държавите от региона като знак на приемственост на онази политика, която бе начертана толкова оптимистично преди около двайсет години. Присъствието на Шолц на вечерята беше знак, че независимо от смяната на цвета на правителството Берлин остава в този район с всички негови досегашни ангажименти. С други думи – Берлинският процес е жив, Германия остава посветена на европейската интеграция на държавите от Западните Балкани, а канцлерът Шолц, социалдемократ по партийна принадлежност, продължава политиката в този смисъл на своята предшественичка християндемократката Ангела Меркел. Големите държави затова са големи, защото следват една постоянна линия на поведение в хармония с националните си интереси независимо от смяната на едно правителство с друго.
Когато Шолц тръгваше към Балканите, някои от местните наблюдатели в Германия определиха мисията му като „кризисен мениджмънт“ Основание им даваше амбицията на канцлера им да развърже някои от оплетените политически възли в района. Затова отиде и в Прищина при Албин Курти, и в Белград при Александър Вучич, който все още не назначава ново правителство след проведените през април предсрочни парламентарни избори. Казват, че Вучич все още не бил готов с баланса на избора на министри между тези, които гледат на Изток към Москва, и други, които са европейски ориентирани. Като резултат Курти оповести, че до края на тази година Прищина ще подаде молба за членство в Европейския съюз, едно намерение, което определено разгневи Белград. Може би заради предположението, че тъкмо Шолц е окуражил младия премиер на Косово да не се притеснява от натиска от Север и да не губи европейската перспектива за страната си.
Вучич бе очевидно гневен след разговора си с германеца заради неговото настояване Сърбия да се откаже от позицията си да не подкрепя санкциите срещу Русия. И още – че Сърбия трябва да признае Косово, защото, ако иска членство в ЕС, а Вучич го иска, то не би могло да се случи заради принципа, че там не пускат държави с нерешени съседски конфликти. Както написа един от германските вестници, „с искането до Сърбия да признае Косово Шолц постави Белград натясно“. Защото бил дал да се разбере, че без изпълнението на това условие „всяка визия за европейско бъдеще на двете страни е нереална“.
Че Шолц има амбицията за лидерство в Европейския съюз, стана ясно след визитите му в Скопие и в София. За политическия елит край Вардар неговото посещение бе от изключителна важност, а и той се държа, като че е у дома си. Постоя няколко часа, разговаря с Ковачевски и после отлетя за София с мисия да разплете и този възел. Резултатите от разговорите му у нас са известни, но аз искам да обърна внимание на нещо друго. Шолц не може да не си е дал сметка за шумотевицата, която съпровожда френското председателство, и надеждите, че в неговите рамки до края на юни тази година спорът между София и Скопие може да бъде разрешен. Нали чуваме почти всеки ден препоръки от дипломати от различни калибри, че Северна Македония и Албания в тандем трябва да стартират преговорния процес в този лимит от време – до края на юни. Значи, до края на френското председателство. В нашето, българското медийно пространство, вече упорито се шири мълвата, че Еманюел Макрон иска лично да участва в процеса на промяна на българската позиция.
Независимо че финалът на шестте месеца на Франция начело на Съвета на ЕС съвпадат с двата тура на парламентарните избори там. Макрон направил това, Макрон направил онова и т. н. Чакайте, нали тъкмо Франция и Германия бяха моторът на европейската интеграция, тандемът от държави, без чието мнение и разрешение нищо в ЕС не може да се случи. Ако френският президент не добави точка в своя политически рейтинг на европейски лидер с решение на дълго отлаган въпрос на Балканите, когато страната му е начело на ЕС, кога друг път.
Е, да, но и Шолц вече надига глава в претенцията си да бъде политик и лидер на ЕС поне колкото неговия партньор Макрон. И затова сме свидетели на парадокса тъкмо когато Франция е в офанзива на Западните Балкани, за да трупа престиж, германският канцлер да идва насам и да се опитва да развързва възли, за чието оплитане и Париж има известна вина. Изводът може да бъде само един и той е, че Макрон и Шулц действат координирано, потвърждавайки приемствеността в поведението на предишния екип от Берлин и от Париж. Още повече че единият от актьорите е същият – Еманюел Макрон.
И тогава какво се получава? Че отказвайки на Шолц да вдигнем ветото пред Скопие, отказваме и на Макрон?
Май че така излиза.
