Арх. Илиян Николов: Срещнах много интересни хора в ГУСВ.
Всъщност професионалният ми път като архитект започна в армията, разказва Илиян Николов, син на арх. Павел Николов (1922–2009) и баща на арх. Павел Николов-младши. Разговорът ни тръгва за „случайните” неща в живота, които неслучайно сменят посоката му. Доколкото е случайна службата на един дипломиран архитект в Строителни войски. Наскоро в Дома на архитекта на ул. „Кракра” се чества стогодишната традиция на фамилията архитекти Николови. Но пътят й тръгва по-рано, още от дядото на Илиян, чиято проектантска практика инж. Илия Николов започва в Хасково през 1924 г.
Илиян учи първо 2 години строително инженерство и отново от първи курс влиза в Архитектурния факултет на ВИСИ – София. Дипломира се с отлични оценки и затова – без разпределение. Работи с баща си арх. Павел Николов в най-големия и престижен проектантски институт на страната у нас тогава – „Главпроект”. След промените баща и син учредяват архитектурно бюро „Николов и Николов – приятели”. Така се случва в архитектурния им път, че и двамата проектират промени в сградите на „двата парламента” – поотделно и заедно, в Народното събрание и в Столичната община на „Московска” 33. И двете сгради са дело на големи имена: на сръбския архитект от български произход Константин Йованович – на парламента, и на архитектурно бюро „Васильов–Цолов” – на общината. А Народното събрание е и национален паметник на културата под номер едно и дори само това респектира, когато се наемеш да обновиш такава сграда. По преустройството и климатизацията й от 1962 г. работи Павел Николов, а по-късно и Илиян – върху южната страна. Още по-късно, в края на 90-те, председателството на парламента възлага на Илиян Николов реконструкцията на северното крило, което според изискванията на директивата да стане достъпно пространство, включително с изграждането на асансьори. Следващото председателство обаче предлага само разтрогване на договора по взаимно съгласие… А седмичните репортажи от заседанията на Столичния общински съвет са от пленарната зала – с една ламперия, един амфитеатър и една журналистическа галерия, която Илиян Николов проектира в изоставеното подпокривно пространство на сградата на „Московска” 33, бившето Интендантство на Царство България.
В работата си по сгради, строени от колоси в архитектурната история, каквато е хотел „Балкан” (също от архитектурно бюро „Васильов–Цолов”) Павел и Илиян Николови съхраняват духа на създателите им. Баща и син са свързани от 40 години с преустройствата в хотела и до днес гордост е зала „Роаял”. Осъществява комплекс „Сан Стефано Плаза”(с двама колеги), който оживява ул. „Сан Стефано” срещу БНТ. Не реализира по-голямата част от по-големите си проекти, по някои от които е работил и по десетилетие…
Едно посвещение от Павел Николов към Павел-младши върху книга за архитектура с думите „Пожелавам ти да надминеш баща си така, както той надмина мен” са за арх. Илиян Николов най-голямото признание в живота и спират дъха му. Като удовлетворението от това, че е част от дългогодишна професионална фамилия. На тези, които имат привилегията (и отговорността) да прекрояват пространствата в живота ни. И да пазят паметта и духа на построеното дотук, като го усетят и доразвиват стила на строителите и архитектите преди нас.
В ГУСВ
Архитект Илиян Николов е ефрейтор от запаса в Строителни войски. Днес казва, че приятелствата от войниклъка са като ученическите, за цял живот. Той има такива приятелства, без постоянни срещи, но при редките – с топло чувство и без бариери. Това не намалява и сърдечността, с която разказва за математика, днес професор, Михаил Константинов, с когото са спали на легла едно над друго в поделението на Строителни войски. Още оттогава има брошура, издадена през 70-те години, в която той доказва две популярни днес теореми. Което тогава се води като авторско право. Брошурата е с посвещение: На Илиян от Мишо. Спомня си и сина на министъра на културата по онова време Петър Вутов, с когото създали страхотна компания, която играе хубав покер, в която влиза и друг приятел от войниклъка, по късно банкер – Любомир Павлов. С него били от едно и също спално помещение. Разбирали се много, с усещане за онези години. И с всички тези хора днес да се видим, и да се връщаме към тази връзка, споделя архитектът.
Има интересни моменти от войнишката тема, свързана с моята съдба, казва Илиян. Първо, става студент през 1969 г. и след 6 години следване първо за строителен инженер „се зарежда” със знания по висша математика и за съпротивлението на металите. Така се дипломира през 1976 г. Правилата за военната служба за висшисти от 6 месеца достигат до година и половина. И до последно не се знае в какви войски ще служиш. И като получава повиквателна, Илиян се запътва към сбора на стадион „Академик”, преобразен с подстригването „нула номер”. С автобусите тръгват към Бобов дол и тогава обявяват на войниците: момчета, разпределени сте в Строителни войски. А около него – дипломираният вече архитект плюс 2 години строително инженерство, са повечето по-млади. Приема за естествено да служи в тези войски: какво по-добро, отива по специалността си и ще е по-полезен. До момента, когато грабват кирките и лопатите и гонят дневна норма от изкоп на 3 куб. м. Разбира, че никой не се ръководи от това, че е архитект, та затова да го вземе в Строителни войски и точно на това място… Момчетата от малцинствата му подвикват: ей, архитектче! Но поне в даден момент дори заякнал.
Докато на третия месец не го прехвърлят в поделението в Суходол
Един ден ги строяват на огромния плац, почти хиляда редници, за среща със самия генерал – началник на Строителни войски. Днес не помни името му освен думите в края на словото му: Някой има ли въпрос… В тишината се чува: „Аз, другарю генерал!” и редник Илиян Николов прави крачка напред. „Другарю генерал, аз съм дипломиран български архитект, голяма чест е, че съм взет в Строителните войски. Дойдох с голяма радост тук и използвам случая да Ви кажа, че бих се чувствал много по-полезен, ако моето висше образование е от полза”. В кратката пауза вижда, че ротният и другите командири, по-близо до него, „ще ме линчуват”, половин час след като генералът си замине. Генералът пита: „Какъв каза, че си бил? А гимназия завършил ли си?”. След положителния отговор генералът се обръща към командира на ротата му: „Момчето е с образование, що го държиш в изкопа?”. На другия ден събитията се развиват светкавично: „От днес си помощник на техническия на обекта”, съобщава ротният. А след 2 седмици: заминаваш за София…
Следват среща с усмихнатия началник на проектантската организация майор Йончев. Разговорът е на бул. „Цар Борис Трети” в сградата на ГУСВ. И започва работа като дипломиран архитект и го повишават в ефрейтор, като проектира типови кухни и столови за поделенията на Строителни войски, както и проект за сграда за Щаба на войските във Велико Търново. И се оказва, споделя днес Илиян, че
това са истинският му шанс и късмет
„Иначе можех да си бъда помощник-технически до края на службата, е, нямаше да копая. Но и нямаше да бъда толкова полезен, колкото в проектантската”… И там, на една от четирите проектантски маси, той, ефрейторът архитект, започва да се среща с идващите генерали, които споделят с него – срочнослужещият ефрейтор, от какво имат нужда техните поделения… Той им козирува, но на равна нога обсъждат идеите и най-голямата дейност на Илиян до края на службата е тоталното обновяване и построяване на типови кухни и столови в поделенията на Строителни войски вече по оригинални негови проекти. После се оказва, че архитектурният чертожник майор Йончев е работил като техник в ателието на арх. Павел Николов… Съдба! Днес си спомня с топло чувство имената и на другите в бюрото: майор Денчев, архитект, началник на архитектурната група, както и на бате Ваньо Тодоров, също майор. В ГУСВ се запознава с много интересни хора. Това наистина е началото в професията му, с дипломата на архитект подписва чертежи.
