„Макуко сафари“ представлява рафтинг под водопад с надуваема лодка.
Водопадите Игуасу са природен феномен, който налива аржентински песос и бразилски реали в мелницата на безчет туристически бизнеси и от двете страни на границата. Върху сувенирното разнообразие няма да се спирам, но ще спомена Птичия парк или Парка на птиците, който се намира от бразилска страна, недалеч от градчето Фоз де Игуасу.
Паркът е възникнал като приют за конфискувани контрабандни животни, предимно птици, но менажерията разполага и с влечуги, сред които каймани, анаконда, в това число и коралова змия, една от най-отровните в света.
Повечето птици се разхождат или прелитат от клон на клон съвсем свободно в огромната волиера, превърната в джунгла, някои дотолкова са свикнали с хората, че се държат направо като кокошки. Емблема на Игуасу са жълтоклюните тукани и хиацинтовите (сини) ара – изключително рядък вид, добил популярност след хитовата анимация „Рио“.
Видяхме и червени ибиси, изключително впечатляващата и стряскаща като визия южноамериканска горгона, но също така и казуар –
хищна нелетяща птица от рода на щраусите която в диво състояние обитава влажните гори на Нова Гвинея.
Не знам как подхванахме темата за ягуара, най-голямата котка в джунглите на Амазония, но аз се усъмних в думите на екскурзовода, че ягуарите, макар и застрашени, все още се срещат на свобода сред природата именно в резервата Игуасу. За разлика от лъвовете и гепардите ягуарите са потайни и самотни котки, без семейство, на което да разчитат. Ловуват сами, дебнейки в сенките, и оцеляват благодарение на своята предпазливост и интелигентност. Не е лесно да срещнеш ягуар. Те живеят в изолирани защитени местообитания.
Това споделих с екскурзовода. Тогава той ми посочи клетката с розовите фламинго. Тук, каза, имаше цяло ято от тези грациозни птици. Бяха може би 40–50 на брой. През миналата година обаче в клетката се вмъкнал женски ягуар с малкото си и след като двете животни утолили глада си, майката започнала да преподава на наследника си уроци по ловни умения. За една нощ от беззащитното ято оцелели само четири птици.
Едно от най-забележителните преживявания във Фоз де Игуасу е „Рафаин Чураскария“, шоу, което е включено в „Рекордите на Гинес“. Влизаш в ресторант и срещу фиксирана сума ядеш колкото поемеш.
Докато клиентелата нагъваше на корем салати, суши, пъдпъдъчи яйца, ордьоври, гарнитури и различни видове месо на скара, които се сервират, набучени на шиш, на сцената вървеше музикално шоу, което ни представи нагледно автентичния фолклор на цяла Латинска Америка, като се започне с боливийските индиански напеви от Андите и се стигне до аржентинското танго, което
двойка първокласни танцьори играят направо върху масата
От ястията най-силно впечатление ми направиха специалитетите от маниока, кореноплодно растение, богато на въглехидрати, което по тези географски ширини се използва като заместител на картофите, царевицата и ориза. Оказа се, че шайбата, която взех за резен камембер, не е сирене, а мариновано парче от стъблото на млада палма, отглеждана именно за тази цел. Резенчетата се мариноват като туршия и на вкус наподобяват кочан от кисело зеле. Така че в Бразилия буквално ядох дървото.
Друг любопитен за тази държава факт е, че като си поръчаш примерно от местната водка „Насионал“ в ресторант, ти я носят в бутилка от „Смирнов“ или „Абсолют“. Казах на сервитьора, че не съм поръчвал „Смирнов“, а той ми обясни, че това си е най-обикновена водка „Насионал“, само бутилката е от „Смирнов“.
Две жени с лица като ацтекски маски продаваха сувенири на входа на ресторанта. Бяха от коренното население, индианки от племето гуарани, обитавало тези земи. Старата веднага разбра, че я снимам. Винаги разбират, че ги снимаш, особено в Бразилия. Много от т. нар. примитивни народи се страхуват от обектива.
Представям си какво е било тук преди векове, когато утринното слънце е разкъсвало заредената с напрежение мъгла, осветявайки голите тела на убитите, техните силни и атлетични тела, осакатени от копия, брадви и мускети. Бразилия завинаги ще остане в паметта ми като кръстопът на безсмислени касапници. Сигурно тук едно подир друго са се извършвали едни от най-страховитите, породени от жажда за кръв кланета в безкрайната кървава история на човечеството.
Но да се върна на моя разказ. За да задоволят любителите на екстремния рафтинг, местните са измислили още едно развлечение – екстремен рафтинг под водопадите с надуваема лодка, оборудвана с мощен мотор. Наричат тази атракция „Макуко сафари“, нямам представа защо, но сега, като си гледам снимките и клипчетата, се убеждавам, че май наистина трябва да си куку на макс, за да се решиш на подобно нещо.
Потегляме по реката, която тук е доста бърза, защото всички водопади вече са се излели в нея, а ние се движим срещу течението. Плаваме спокойно и за да не ни е скучно, от време на време капитанът ни показва уменията си да прави водни лупинги, при които се чуват
спонтанни викове, разбира се, предимно женски
Когато виждаме отдалече първите водопади, виковете на възклицанията на възхищение постепенно отстъпват място на виковете от страх.
Най-страшното винаги идва внезапно: изведнъж лодката кривна и се насочи право към най-близкия водопад. До последния момент не прибирам телефона си, защото не мога да понеса мисълта, че няма да запечатам всеки момент от това приключение. Виждам как лодката се приближава до водопада и най-после се предавам. Вкарвам апарата си в гумираното пликче, окачено на врата ми, и само след секунди сме толкова близо до водопада, че водата започва да се излива върху нас. Дъждобранът, който съм успял да метна върху себе си, в този момент не върши кой знае каква работа, защото кой дъждобран би устоял, ако те заливат с десетки кофи вода едновременно.
След като свършва първият душ, лодката се отдръпва, колкото да избършем очите си, и влиза отново под струята. Това е може би най-мощният душ в света, за момент губиш пространствена и времева ориентация. Вътре си като в центрофугата на гигантска перална машина. Водата не е студена, 25 градуса целогодишно, но чувството е много особено… Като разстрел с водни капки.
