Когато всичко свърши и стартира преговорния процес за членство в ЕС, ще е време за преоценка на принципите, които партиите край Вардар защитават.
Все си мисля, че всичко това трябваше да се случи. Трябваше да бъде тествана готовността на обществото в Северна Македония за компромис по европейския си път. Да се провери готовността на политическия елит в държавата да се вслушва и да повярва в обещанията, които централата на Европейския съюз и първите хора в нея даваха за бъдещето на някогашната югорепублика. Трябваше, в крайна сметка, да бъде измерен протестния потенциал на хората в страната и да се даде точна оценка за това доколко излизат на улицата да манифестират с информирана позиция или просто по принцип. И да се прецени докъде стига прословутият прагматизъм на местните хора край Вардар и дали той все още е жив и е такъв мотивиращ фактор, какъвто винаги е бил.
Е, каквото се видя, видя се. Надявам се, че най-голямата полза от протестите, които повече от 10 дни заливаха с различна интензивност и масовост улиците и площадите на столицата Скопие, са имали чуждестранните дипломати и представители по работа там. Вероятно в докладите си до своите централи са изразили учудване от погрешната насоченост на
уж спонтанните протести
които само след 2 дни на импровизация бяха яхнати от две опозиционни политически партии. Става дума за ВМРО-ДПМНЕ и крайно лявата, смятана за проруска парламентарна „Левица“, начело на която е професорът от Университета в Щип Димитър Апасиев. По-прозорливите от анализаторите вероятно не са се задоволили само с тази повърхностна оценка, че организаторите на масовите антиевропейски вълнения всяка вечер в Скопие са били единствено тези две партийни формации. Някак си се създаде впечатлението, че отзад някъде стоят и други сили, които не е задължително да симпатизират на ВМРО-ДПМНЕ и „Левица“, за да отговорят на призива им да излязат на площадите и улиците. И вероятно радикализацията на протестите в някои моменти е работа тъкмо на тези сили, стоящи някъде отзад.
Някога, преди около година и половина, когато лансирах в публичното пространство (в текст във в. „Българска армия“) термина „дълбока държава“ в Северна Македония, доста хора ми препоръчаха „да не се излагам“. Каква „дълбока държава“ край Вардар, това да не са САЩ? Е, сега искам да питам моите доброжелатели, какво търсеха на протестите хора от обкръжението на някогашния лидер на социалдемократите и бивш премиер и президент Бранко Цървенковски? Нали уж се бе оттеглил в политическо отшелничество, макар че самият Папа, както го наричат неговите симпатизанти, се появява публично в точно определени моменти. Но това не е онова познато и до голяма степен симпатично излизане от изолация на бивши видни личности с единствената цел да кажат: ето ни, живи сме и имаме позиция…
Винаги, когато Цървенковски излезе в публичното и медийно пространство, това задължително е момент на остра криза или в навечерието на важно политическо решение за бъдещето на Северна Македония. Сякаш да покаже, че все още дърпа конците зад паравана на публичността и че все още е силният и жизнен човек на политическото подземие в държавата, каквото и да означава това. Стане ли дума за защитата на така наречената македонска идентичност, току виж Цървенковски се появи някъде, но там, където думите му ще бъдат чути и пренесени навсякъде. Все си мисля, че именно
Цървенковски е в епицентъра на „дълбоката държава“
в Северна Македония, а около него на различни орбити кръжат бивши политици, някогашни и сегашни бизнесмени, високопоставени полицаи и хора от тайните служби, научни работници, духовници, популярни медийни лица и ръководители. Схемата е позната от толкова книги за подобните структури в големите държави, само че тук мащабът е по-скромен – балкански, някак си провинциален, имитационен. Което не го прави по-малко опасен.
И друго- пак преди около 2 години споделих прогнозата, че решение на спора за продължаване на европейския път на Северна Македония ще бъде намерено в рамките на френското председателство. Не в германското, макар че на него бяха заложени много надежди. Може би заради близостта на тогавашният премиер на България и лидер на партията ГЕРБ Бойко Борисов с Берлин и с канцлера Меркел. А може би и заради помощта, оказана от германските фондации за откриването на Борисов като партиен лидер и за апаратното укрепване на ГЕРБ. Не стана, Меркел се оттегли от поста си, вероятно с огорчение от несполуката за старта на преговорния процес на Северна Македония и Албания тъкмо, когато Берлин е начело на ЕС. После минаха и португалските 6 месеца, последвани от „голямата надежда“ на елита в Скопие- словенското председателство. И от Любляна подхвърляха очаквания, и край Вардар се хващаха на тях, водени от остатъчното и все още незагаснало чувство на принадлежност към една и съща вече несъществуваща държава – СФРЮ. Не мина.
Дойде френското председателство и макар че всичко се разви в последните му дни и може би не стана така гладко, както се очакваше, но все пак стана. Българското Народно събрание гласува да се приеме пакетът от документи на френското председателство, доста хора го приеха с убеждението за победа на тяхната представа за изход от спора, повече обаче останаха с горчивината, че
България пак е била принудена да преглътне хап, изписан в чужда рецепта
Социологът Първан Симеонов казва, че хора, които до вчера не са знаели, къде на картата се намира Скопие, сега първи се тупат в гърдите и триумфално изтъкват приноса си за успеха на френския пакет документи. Те вече са непрекъснато в медиите.
Но медалът има две страни. Ако едната вече е взела позиция, да видим какво ще направи другата. Ще повторя и личното си усещане, че хората, които излязоха на улиците в Скопие, едва ли знаеха достатъчно за съдържанието на пакета предложения на френското председателство. Вроденият с години рефлекс – каквото и да става, все България да им е виновна за нещо, заработи и сега. Слава Богу, и това трябва да се признае на премиера Ковачевски, че той предприе тактика на абсорбиране на текста на предложението постепенно, в рамките на широки консултации, започнали дори преди съдържанието на пакета да бе публично оповестено. Е, и той изхитрува и по нашия пример не поиска кабинетът да заеме своя позиция, а прати текстовете направо в парламента. Той си осигури гърба с подкрепата на централното ръководство на своя СДСМ, а и една по принцип консервативна структура, каквато е Съветът на посланиците към Външното им министерство, също е ударил рамо.
Предложението вече е в Събранието на Северна Македония, то няма да минава през традиционната процедура на оценка първо в комисиите, а влиза направо в пленарна зала. Кога ще стане това, не е ясно в момента, в който този текст се подготвя.
Парламентарната аритметика показва, че управляващата коалиция би могла да осигури необходимото обикновено мнозинство от 61 гласа в 120-местния парламент за подкрепа на френското предложение. Това, разбира се, ще стане с гласовете на всички партии на албанците и на другите етнически общности, независимо дали в момента са във властта или в опозиция. Това винаги е било ясно, а сега на практика ще бъде демонстрирано. Няма друг политически фактор, който да иска толкова Северна Македония да върви по европейския път, колкото партиите на албанската етническа общност в държавата. Дори си мисля, че тайно се надяват това да става по начин, който да позволи на Скопие да изпреварва Тирана по този път. А идентичността, за която толкова са загрижени протестиращите „по принцип“ и достатъчно неинформирани по същество граждани на страната, не е техен проблем.
Албанците винаги са били наясно със своята история, култура, език и манталитет
който се различава коренно от размитата представа, която македонизмът в неговите най-уродливи форми наслагва толкова години в главите на поколения хора край Вардар. А иначе, станахме свидетели на още един урок, който в Северна Македония трябва да преглътнат. За съжаление, мисля, че няма да е последният. Запомнете какво съм ви казал…!
