Информационен център на Министерство на oтбраната

Млади офицери стават зенитно-ракетните ни пионери

Ивайло ПАШОВ

През 1959 г. е взето решение за превъоръжаване със ЗРК.

През 1959 г. за бившия Съветски съюз заминава група от 25 български офицери, които преминават специален курс на обучение по усвояване на зенитно-ракетния комплекс (ЗРК) СА-75 „Двина”. След завръщането си у нас на тях се пада отговорността да подготвят първите офицери за новосъздадените Зенитно-ракетните войски (ЗРВ). Днес от този пионери са останали само трима. Сред тях са о. з. полковниците инженери Марко Колев и Ангел Томов, които разказват как са били избрани да участват в това основополагащо за формирането на модерната ни противовъздушна отбрана (ПВО) начинание.

Полковник (о.з.) инж. к.т.н. Марко Колев е роден на 3 юли 1930 г. През 1957 г. завършва „Радиотехника” в тогавашния МЕИ и като стипендиант получава разпределение в армията с офицерско звание старши лейтенант. До средата на 1959 г. служи в ремонтната база в Божурище, подчинена на управление „Артилерийско въоръжение”, след което е изпратен на курс по усвояване на ЗРК СА-75 „Двина” в СССР. От ноември 1959 до 1962 г. е преподавател в учебния център за подготовка на офицерски състав за ЗРВ в с. Марино поле. След разформироването му за кратко отива в щаба на 1-ви Корпус ПВО (София). Впоследствие става старши преподавател в катедра „Радиолокация” на Военна академия – София. В периода 1966-1970 г. е аспирант в Киевското висше военно авиационно-инженерно училище. Завръща се у нас с титлата кандидат на техническите науки и е назначен във военен научноизследователския институт. Пенсионира се като полковник (1979 г.), но до 90-те години работи в институти за медицинска и специална техника.

Полковник о.з. инж. Ангел Томов е роден на 27 юли 1936 г. През 1958 г. завършва електрофакултета в МЕИ и постъпва в армията с офицерско звание старши лейтенант. Разпределен е в щаба на 1-ва дивизия ПВО (по-късно 1-ви корпус ПВО).Иизпратен е на курс по усвояване на ЗРК СА-75 „Двина” в СССР. От ноември 1959 до 1962 г. е преподавател в учебния център за подготовка на офицерски състав за ЗРВ край с. Марино поле. След разформироването му е разпределен във Военното училище в Шумен, където преподава зенитно-ракетна техника. През 1966 г. се премества в строителния сектор на МНО. През 1979 г. завършва курс по специално строителство във Военната инженерна академия „В. В. Куйбишев“ в Москва. Пенсионира се като полковник (1991 г.).

През 50-те години на ХХ век бойната авиация на съседните държави започва да се превъоръжава със свръхзвукови самолети. Това подтиква ръководството на тогавашната Българска народна армия (БНА) да положи усилия за осъвременяване на родната ПВО, за да е в състояние да им противодейства. През 1958 г. е извършена задълбочена оценка на възможностите на наличните зенитни артилерийски средства да гарантират надеждно прикритие на страната. Налага се извода, че те все по-трудно ще противостоят ефективно на реактивните бойни самолети на евентуалния противник, които летят все по-бързо и по-високо. Затова командващият Зенитната артилерия (ЗА) в ПВО и ВВС по това време полковник Карл Винаров изготвя проектопредложение до министъра на отбраната за превъоръжаването на зенитно-артилерийските части с новите зенитно-ракетните системи, притежаващи много по-големи бойни възможности. В началото на 1959 г. е взето решение

за създаване на ЗРВ у нас

Военно-политическото ръководство нарежда да се извърши превъоръжаване на зенитно-артилерийските части със ЗРК и интегрирането им в системата за ПВО на страната.

Решено е обучението на кадрите за командването и щабовете на бъдещите зенитно-ракетни бригади и командването на ЗРВ на ПВО и ВВС да се проведе на курсови начала в СССР, а на командния състав на бойните части в учебен център в България. За тази цел е предвидено създаването на школа за преквалификация на ръководен състав от ЗА за нуждите на ЗРВ на гражданското летище край с. Марино поле, Карловско. Определен е състав, който да се заеме с подготовката на офицерите за новия вид оръжие.

За първата група, която трябва да го усвои в СССР и впоследствие да преподава, са подбрани млади инженерни кадри. Основно те са новопостъпили офицери, приети в армията след завършване на различни специалности в тогавашния Машинно-електротехнически институт (МЕИ) (дн. Техническия университет) плюс няколко старши офицери от командването на ПВО.     

Какви са били тези курсисти-пионери в родното зенитно-ракетно дело, научаваме от спомените на о.з. полковник инж. Марко Колев, който е сред тях: „По онова време повечето висшисти в МЕИ бяха стипендианти като мен. Като такива бяхме задължени за три години да постъпим на служба в някоя силова (МНО, МВР) или друга държавна структура. Аз приех да съм в армията, защото исках да се занимавам с радиолокация. Това ми беше меракът. На 27-28 май 1957 г. вече бях в ремонтната база в Божурище, която се помещаваше на територията на бившето летище. Имаше два цеха – за късовълнова и метрова радиолокационна техника. Аз работех в отдела за технически контрол, който се занимаваше с проверката и изпитанията на отремонтираната апаратура…

Още помня размера на първата си офицерска заплата там

(1033 лв.) и колко много ми се видяха след гладните студентски години. През пролетта на 1959 г. ми беше заповядано да се явя в щаба на 1-ва дивизия ПВО (след 1960 г. – 1-ви корпус ПВО). Казаха ми само, че с още няколко колеги от ремонтната база сме определени за командировка в Съветския съюз с някаква специална задача.”

Картината допълват спомените на о.з. полковник инж. Ангел Томов: „Още в края на 1958 г., когато завършвахме МЕИ, тогавашното МНО организира среща със нас, абсолвентите, в големия салон на ЦДНА (сега Централния военен клуб). Там пред нас излезе един полковник, който ни агитира да постъпим в армията, изпитваща остра нужда от инженерни кадри. Заяви, че ще работим по специалността си, ще получаваме заплащане за звание и длъжност, а местоработата ни ще е в София. Последното беше уловката за повечето, защото да те назначат по това време в столицата не беше лесно. Накрая ни раздадоха въпросници, които да попълним и предадем в министерство, ако приемем предложението.

Аз нямах намерение да ставам военен. По това време живеех в едно от студентските общежития, където изкарах следването си само на стипендията. Когато се дипломирах в началото на 1959 г. исках да започна работа в „Енерго”-то в Русе. Там бях карал преддипломния си стаж и ми беше харесало. Затова им се обадих, казах, че завърших и мога да дойда. Информираха ме обаче ме, че в момента не назначават хора и трябва да се обърна към Комитет по промишлеността, за да ми намерят работа. Тогава прецених, че щом

военните търсят инженери,

ще говоря с тях. Тогавашният кадровици на МНО често посещаваха общежитията ни, за да привличат нови кадри и позвъних на оставения номер. По техни указания, заедно със състудент, отидохме до входа на министерството. Бяхме посрещнати от майор Киров, който ни даде да попълним молби за постъпване на служба и каза да чакаме обаждане.

Мина известно време, в което са ни проучвали, докато в края на март ми позвъниха. Отидох в министерството, а оттам ме изпратиха в щаба на 1-ва дивизия ПВО в София. Явих се там с група новоназначени като мен и бяхме приветствани от тогавашния му командир полковник Карл Винаров. Подписахме се, че сме назначени, събраха ни в една зала и ни дадоха да четем описания на прибори за управление на зенитния огън и артилерийски системи. Така продължихме още известно време, в което се опознахме и сприятелихме. Междувременно никой не ни каза какво точно ще работим, ала започнахме да получаваме заплата.

В края на април 1959 г. ни събраха с други офицери от зенитната артилерия и ни съобщиха, че ще ни пратят на курс в СССР. Заповядаха ни да имаме готовност да тръгнем през нощта. Какво ще изучаваме обаче не ни се каза. Беше секретно.” 

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Архив

Scroll to Top