Веселина СТОЙЧЕВА,
Емил ЦЕНКОВ, арабист
Острата конфронтация между Запада и Русия след 24 февруари даде неочакван финансов и геополитически шанс на богатите на енергоносители държави от Северна Африка до Персийския залив.
Миналата седмица саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман посети Париж в рамките на европейско турне (което включи и визита в Атина), предшествано от историческия „юмручен” поздрав между принца и президента Байдън в Джеда. Преди него и емирът на Катар – най-богатата на природен газ държава от района на Персийския залив, бе приет като скъп гост в Берлин, където бе подписано германско-катарско споразумение в сферата на енергетиката. В тази непълна извадка на високопоставени арабски посещения в Европа трябва да откроим и тридневната визита на египетския президент Сиси в Белград, която също бе фокусирана върху разширяването на икономическите отношения, но и породи
спекулации за реанимиране на Движението на необвързаните
сред чиито основатели бяха и тогавашните лидери на двете държави.
Не е пресилено, ако обобщим: Острата конфронтация между Запада и Русия след 24 февруари даде неочакван шанс на богатите на енергоносители държави от Северна Африка до Персийския залив не само да оптимизират приходите си от експорта на газ и нефт, но и да преосмислят мястото си в радикално променената геополитическа обстановка. След като през изминалото десетилетие те бяха загубили първостепенното си стратегическо значение за Вашингтон, а Европейският съюз се изживяваше като ментор в отношенията си със страните от Южното Средиземноморие, днес наблюдаваме своеобразния реванш на арабския свят.
Въпреки че Вашингтон все още не се е отказал от тезата за стратегическо префокусиране върху Тихия океан, респективно върху конфронтацията с Китай, украинската война отново върна геополитическата игра в полето на най-близкия до Европа регион – Близкия изток. Същевременно спирането на кранчето от страна на „Газпром”, както и бойкотът на руския нефт, заплашили с енергиен глад Европа, превърнаха арабския петрол и газ в предпочитана алтернатива на сибирските енергоносители. Нещо повече – дори американската икономика, която вече второ тримесечие бележи спад, се нуждае от стабилизиране на световните цени на петрола на поносими нива, което може да се случи само при значително увеличаване на нефтения износ на Саудитска Арабия.
Срещата в Джеда: обещания и реалност
Големите очаквания, свързани с първата среща на върха между САЩ и Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) от 2017 г. насам, произведоха поне един категоричен резултат – международната реабилитация на принц Мохамед бин Салман, който досега бе останал в сянката на убийството на опозиционния журналист Хашоги. Предстои да видим доколко амбициозният дневен ред в Джеда ще бъде реализиран на дело. Това ще зависи от последващите ходове както на Вашингтон, така и на петролните монархии и преди всичко на Рияд. Иначе в приетото съвместно комюнике са разписани редица дейности по укрепване на стратегическото сътрудничество САЩ–СССПЗ, насочени към гарантиране на сигурността и стабилността на Персийския/Арабския залив с акцент върху дипломатическите усилия за предотвратяване на разработването на иранско ядрено оръжие.
Предвижда се също така увеличаване на съвместния отбранителен капацитет за отразяване на „опасността от безпилотни въздушни системи и от крилати ракети, както и срещу въоръжаването на терористични милиции и въоръжени групи, включително в нарушение на решенията на Съвета за сигурност на ООН”. В комюникето се съобщава и за предстоящото сформиране на две съвместни военни единици в региона, чиято цел ще бъде извършването на мониторинг на морските заплахи и подобряване на морската отбрана на страните от Залива.
С други думи, срещата в Джеда трябваше да ни убеди, че оттеглянето на САЩ от близкоизточния регион е вчерашен ден и че няма алтернатива на Pax Americana в Залива. Всъщност медийните реакции около лансирането на дългоочакваното „арабско НАТО” са по-скоро сдържани и дори критични, а и друго не можеше да се очаква. Не става дума само за негативната позиция на иракския министър-председател към подобен регионален алианс. Както Рияд, така и най-близките им регионални съюзници, никога не са крили скептичното си отношение към ядрената сделка с Техеран, нито подкрепата си за излизането на САЩ от него при Тръмп. Завръщането към преговорите с аятоласите, което бе един от главните приоритети на администрацията на Байдън в региона, предвидимо доведе до „задънена улица” при липсата на гъвкавост сред преговарящите. По този ключов въпрос Рияд споделя разочарованието на Израел от колебанията в американската политика спрямо Иран.
Липсва яснота относно бъдещите действия на Вашингтон и по отношение на Сирия, където Байдън по-скоро следва ограничените цели на предшественика си, които не включват сваляне на Асад. А след изтеглянето на САЩ и съюзниците им от Афганистан все повече възниква впечатлението, че борбата срещу тероризма и джихадизма не е сред приоритетите на американците. Като цяло, ако в предстоящите месеци не последват някакви драматични действия в една или друга посока, Вашингтон ще се превърне в заложник на половинчати политики при размити регионални критерии.
Геополитическите предизвикателства пред антииранския алианс станаха очевидни само дни след срещата в Джеда, когато в Техеран се проведе тристранна среща Русия–Турция–Иран. И макар тя да беше поредно издание на формата „Астана” в контекста на сирийската криза, върховният лидер Хаменеи използва първата след началото на украинската война задгранична визита на съюзника си Путин, за да демонстрира нарасналото си самочувствие на геополитически играч, който се противопоставя на глобалната доминация на Вашингтон.
Два сценария
Наблюдателите открояват два диаметрални сценария, в чиято основа е бъдещата ориентация на американската близкоизточна политика. Първият е мирен и засега изглежда по-вероятен, тъй като отговаря както на досегашната регионална позитивна динамика, свързана с Авраамовите споразумения на няколко арабски монархии с Израел и с търсенето на дипломатически решения на най-острите кризи, така и на заявения от американската администрация отказ от нови военни кампании в региона.
Крайъгълен камък за стабилизирането на Близкия изток и конкретно на Залива е постигането на споразумение с Техеран на базата на взаимни отстъпки и гаранции – ирански отказ от разработване на ядрено оръжие срещу ефективни гаранции за териториалната цялост и суверенитета на държавите в региона, което да улесни изтеглянето на иранските милиции от Сирия, Йемен и Ирак. Звучи примамливо, но изисква огромни координирани действия в правилна посока.
Вторият сценарий, подсказан например от американския професор Марк Линч във „Форийн афеърс” (от 26 юли т.г.), би означавал засилена милитаризация на региона в съчетание с усилия по дестабилизиране на Иран в съответствие с доктрината за „смяна на режимите”. Избухналите тези дни размирици в иракската столица биха могли да прераснат в народна революция срещу иранското влияние в тази ключова страна, което може да доведе и до нарастване на напрежението в Залива. Поради това е важно какви сигнали ще изпрати Вашингтон и как евентуална криза в отношенията Ирак–Иран би била разчетена в контекста на срещата от Джеда. Ако следваме аналогиите с досегашните въоръжени конфликти в региона – Ирак, Афганистан, Сирия, Либия и Йемен, – една война с Иран би имала катастрофални измерения не само за Близкия изток, но и за Европа.
Разбира се, напълно възможно е ситуацията в този размирен регион да следва досегашната логика, което означава засилване на регионалната и глобалната роля на петролните монархии в условията на относително капсулиране на конфликтните възли по модела на тлеещия вече 75 години израелско-палестински конфликт без никакви шансове за разрешаване. Може би това е и оптималното, на което можем да разчитаме.
