Ивайло ПАШОВ
Първите са 25 души, оглавявани от майор Александър Александров (по-късно генерал-майор) и още 3 души от МНО.
През 1959 г. за бившия Съветски съюз заминава група български офицери, които преминават специален курс на обучение за усвояване на зенитно-ракетния комплекс (ЗРК) СА-75 „Двина”. След завръщането си у нас те подготвят първите офицери за новосъздадените Зенитно-ракетни войски (ЗРВ). Днес от тези пионери са останали само трима. Сред тях са о. з. полковниците инженери Марко Колев и Ангел Томов, които разказват спомените си.
Отпътуването от София е в ранното утро на 6 юни 1959 г. Курсистите са оповестени непосредствено преди него, събрани с армейски автобуси през нощта и закарани до военната част на софийското летище. Там пред тях говори заместник-командващият ПВО и ВВС генерал-лейтенант Димитър Димитров, който ги наставлява да се учат добре, за да помогнат на родината.
Ето какво си спомня за този момент о.з. полковник инж. Марко Колев: „Бяхме 24–25 души. Групата оглавяваше тогавашния майор Александър Александров (по-късно генерал-майор) и още 3 души от Министерството на народната отбрана (МНО). Останалите бяхме инженери от ВМЕИ, постъпили в армията като младши офицери. Само аз и старши лейтенант Александър Барбалов вече имахме 2 години стаж (в Ремонтната база в Божурище на управление „Артилерийско въоръжение”), останалите току-що бяха завършили. Знаехме, че отиваме на обучение в Съюза, но къде и какво ще изучаваме не ни се казваше.
Натовариха ни в два самолета Ил-14 и отлетяхме. Имахме кацане и престой в Киев, а оттам продължихме към Москва. На летище „Внуково”, докато чакахме да ни транспортират, бяхме изолирани в една зала, където за първи път видях телевизор на живо. Дълго гледахме телевизия, а вечерта ни закараха до гара Киевский вокзал. Раздадоха ни по 60 рубли джобни, като предупредиха да си пазим багажа, защото има много гастрольори от републиките, които могат да ни оберат. Пътувахме формени, с големи куфари, натъпкани с зимни и летни дрехи.”
За почти всички млади офицери това са първи полет със самолет и визита в СССР. Полковник о.з. инж. Ангел Томов (тогава старши лейтенант) още помни друсането и пропаданията със самолета и как едва издържа авиотрансфера. Но неприятните впечатления бързо са заменени от възхитата от новите технологии и различната реалност. Огромните московски булеварди с по няколко платна и несъизмеримите мащаби на Голямата страна ги удивляват.
„На гарата ни казаха тук ще чакате да се композира влака, ще заминавате. Обаче накъде пак не знаем. След няколко часа той дойде, настанихме се и поехме. Пътувахме 4 денонощия по Транссибирската железница, през Урал, до Далечния изток. Почти не спирахме, само на по-големите жп станции“ – споделя о.з. полковник инж. Томов.
Комични моменти от пътешествието припомня о.з. полковник Колев: „В края на първото денонощие ни заповядаха спиртните напитки, които носим, да бъдат унищожени до 2–3 дни. Трябваше да пристигнем без алкохол. И започнахме едно масово пиянство с ракията и коняка „Плиска”… Едната сутрин хапвахме, черпехме се и играехме бридж в купето, когато влезе шафнерът да ни предложи чай. Поканих го и му налях чаша с 2 пръста коняк. Той обаче погледна обидено и каза: „Какво, свиди ли ти се?!”. И аз му напълних цялата чаена чаша (други нямахме!). Руснакът я изпи на няколко „дебели” глътки, възкликна одобрително и на почивки се справи и с втората, която му сипах. После тръгна да доразнесе чая. Ала с много опиране по стените стигна само до близката кабина на кондукторите. Не го видяхме дълго. По-късно неговият заместник ни пита какво сме му дали, защото още не се е пробудил. Предложихме и на него, но категорично отказа, защото заради случилото поема и смените на другаря си и е капнал.”
През нощта на 11 юни влакът спира на гара Дивизионная преди Улан Уде – столицата на Бурятската автономна република и слизат. Очакват ги военни „Газ”-ки, с които стигат до военен учебен център, намиращ се на 10 км от града. Домакините ги настаняват и развеждат из базата. След като виждат учебните зали и техниката, на всички става ясно, че са тук, за да изучават новия тогава ЗРК СА-75 „Двина”. Разбират и че ще се обучават заедно с офицери от Унгария, Румъния и Албания, които пристигат със същия влак.
Според специалностите си курсистите изучават различни части на комплекса. „Като електроинженер бях определен за обучение по енергозахранването му (дизелна електростанция и разпределителна кабина) заедно със старши лейтенант Георги Георгиев. В класното ни имаше и по двама албанци и унгарци. Общувахме с къде добър, с къде лош руски. Единствено унгарците имаха преводач, който помагаше и на по-старшите им офицери. Разбира се, с останалите колеги слушахме и общи лекции по теорията на стрелбата, организация на бойната работа, както и обучението по другите кабини” – казва о.з. полковник инж. Томов.
По думите му албанците и унгарците през цялото време са под внимателно наблюдение от представители на руската контраразведка. Първите заради близките връзки на албанския лидер Енвер Ходжа с президента на Югославия Тито, а вторите заради събитията от 1956 г. (Унгарското въстание). Заради влошените отношения между Москва и Тирана по-късно Албания така и не получава „Двина”-та. Към нашите курсисти отношението е добро. Когато се оказва, че летните им дрехи са дебели за горещото лято там, руснаците им дават техни формени ризи, за да им е по-комфортно.
„Младшите и старшите офицери бяхме настанени в две казармени помещения, наподобяващи дървени блокове, изградени от дебели греди. По средата на нашето имаше огромна печка. Когато завършвахме курса, стана студено и идваха войничета да я палят и поддържат. Едно от тях беше българче, изселник от Варненско. Като разбра откъде сме, поиска да „хортува” с нас на български. Тогава някой от нашите зевзеци го убеди, че трябва да ни буди сутрин със: „Ставайте пичове”. Идното утро то ни „поздрави” така на висок глас и настана един смях. Само командирът не прие шегата, а ни смъмри, че сме го учили на глупости…” – спомня си куриозната случка о.з. полковник инж. Колев, който усвоява контролно-изпитателната апаратура на ЗРК СА-75.
Наред с подготовката курсистите получават и градски отпуски. Използват ги за разходки из Улан Уде и по минаващата през града река Селенга, а също за екскурзии до езерото Байкал. Уви, един от офицерите ни заболява (неврологично) и постъпва в местна военна болница. Останалите отиват да го видят и подкрепят, но малко по-късно е отзован у нас. Впоследствие се реализира във военния завод в Търново.
За финала на курса говори о.з. полковник Томов: „Обучението продължи докъм края на октомври 1959 г. Завършвайки го, отпътувахме до Москва, оставихме багажа и пак с влак ни заведоха да наблюдаваме стрелби със ЗРК „Двина” на полигона Ашулук. Стреляха съветски дивизиони. Спомням си, че първият пуск беше неуспешен. Ракетата излетя и след малко се заби в пясъка. Затова изчакахме да видим друга стрелба на следващия ден. Тя вече беше отлична, мишената буквално беше пронизана. Сетне се върнахме в руската столица, разведоха ни да разгледаме някои от забележителностите й и през ноември се прибрахме в България”.
