Автор: Сашка АЛЕКСАНДРОВА
Еднаква фамилия, обща професия и сходни занимания за свободното време свързват Димитър и Анна Пандурски. Те са брат и сестра, и двамата са възпитаници на Националния военен университет „Васил Левски“, но с пет години разлика един от друг. Старши лейтенант Димитър Пандурски е завършил през 2018 г. и от две години е на служба във Националния военен университет (НВУ). Лейтенант Анна Пандурска завършва тази година във випуска, който носи името на полковник Борис Дрангов. Тя получи първите си лейтенантски пагони пред очите на развълнувания си брат, който е водач на бойното знаме на Военния университет.
Освен че е по-големият от двамата Пандурски, Димитър е и първият офицер във фамилията, която е много свързана с професията на военнослужещия. Идва от думата „пандурин“, която означава въоръжен пазач, стражар по време на османското владичество на Балканския полуостров.
„Сестра ми може да е по-малката, но доста успешно върви по моите стъпки и вече дори ме надминава. Може като звание и стаж да съм преди нея, обаче аз завърших само като лейтенант, а тя завършва като лейтенант-инженер, защото специализацията й е „Инженерни войски“, казва старши лейтенант Пандурски и признава, че той въобще не бил съгласен тя да става курсант, макар че на нея всичко вече ѝ е било ясно – и лишенията, и отговорностите, и смисъла на работата. Но един ден, докато бил в отпуска, тя му звъннала и казала:
„Брат ми, отивам на изпити“
„После се обади да ме информира, че отива на комисия. Искаше да учи специализацията „Материални средства, придвижване и транспорт“, но бяха свършили местата и тя ме попита, какво да избере – сапьор или химик. Казах – сапьор, тя отговори „добре“ и затвори телефона“, разказва старши лейтенант Димитър Пандурски. Неговата военна специализация е „Мотопехотни и танкови войски“. Избрал я, след като първо бил студент в НВУ, но след няколко общи лекции с курсантите, решил, че да бъде с униформа, ще му е по-интересно. Завършил, служил две години в Ямбол към Втора механизирана бригада като командир на взвод и от 2020 г. е в НВУ, първо като взводен командир, а в момента изпълнява длъжността на заместник-командир на курсантска рота. Старши лейтенант Пандурски има над 15 международни учения, подготовка за мисия в Афганистан, международно бойно дежурство към силите на НАТО.
„Отдавна съм свързан с бойното знаме, защото като курсант четири години бях знаменосец. А и един от най-видните знаменосци в българската история е именно патронът ни Васил Левски. Така че огромна чест е да бъдеш водач на бойното знаме. Задълженията на водача са описани много точно в устава и като такъв съм на всички тържествени събития. Тръпката става все по-силна с всяка следваща клетва, с всяко следващо производство“, казва старши лейтенант Пандурски и след това се усмихва на спомените за десетките конфузни ситуации, в които е попадал заедно със знаменосеца и асистентите. Спъвали са се, подхлъзвали са се, шляпали са в локвите, но досега не се е случвало някой от тях да падне.
„Парадите на 6 май в София са най-голямото преживяване. Да маршируваш докато 1000 души викат „ура“, е страшен адреналин. Успявам да изключа хората и нямам сценична треска, но това „ура“ не се забравя. И на един 6 май, тъкмо беше се изваляло, парадът тръгва, пред нас върви тогавашният началник бригаден генерал Пламен Богданов и докато ние успеем да му кажем, водата беше по нас. Случвало ми се е на няколко пъти на косъм да изтърва сабята, защото ръката изтръпва от дългото стоене прав дланта се изпотява и при различните хватки, стават дребни грешчици. Слава богу, дребни и невидими нито за камерите, нито за публиката. Само ние си ги знаем и после ги обсъждаме“, разказва старши лейтенант Пандурски. След това уточнява, че идеята за сабята е на полковника от резерва Евгени Пенчев. Узаконена е, когато министър на отбраната Красимир Каракачанов, който издава заповед във всички военни училища да бъдат създадени представителни блокове и командирите на тези блокове да носят саби.
Водачът на бойното знаме на НВУ казва и това, че по стара традиция сабята и пистолетът са личните оръжия на българският офицер. Затова и сабята, с която той участва в тържествените ритуали, е негова. Тя е реплика, изработена от русенски майстор. Но носачът му е оригинален и му е подарък от неговата сестра Анна.
„Много се радвам на този носач, защото такива вече не се произвеждат. Тя го намери някак, подари ми го, след това го реставрирахме, за да придобие блясък и да мога да го нося“, усмихва се старши лейтенант Пандурски. Лейтенант Анна Пандурска, която тази година завърши специализация „Инженерни войски“ с цивилна специалност „Защита на населението и инфраструктурата“, търпеливо слуша брат си и признава, че той винаги е бил по-разговорливият от двамата. „Тя не крие привързаността си към него като към по-големия брат и казва, че за нея не е проблем да му козирува и да му отговаря със „Слушам“, когато са на работа и службата изисква такова поведение. „Никога не съм се чувствала привилегирована, понеже той е тук. Напротив. Трудно е да имам брат в тези среди, защото хората го познават добре и имат очаквания към мен“, казва лейтенант Пандурска. След това двамата почти в един глас обясняват, че тя често е получавала по-тежките за изпълнение задачи, изискванията към нея са били по-високи. Но да се откаже, понеже й е трудно, лейтенант Пандурска не е и помисляла. Сега тя е избрала да служи в Инженерния батальон в Пловдив.
Освен общата професия, те имат и еднакви интереси извън нея. И фитнесът е една от техните страсти. „Поддържането на физическата подготовка е лична отговорност на всеки военнослужещ, защото нашата професия е тежка и психически, и физически. А и трябва да даваме пример на подчинените си. Ако не съм добре подготвен, няма да мога да издържа. Ако аз не мога да издържа по време на учения и занятия, как да го изисквам от курсантите. Това важи и за самообучението, след като вече сме завършили. Нашата професия е изключително динамична и не можем да стоим на едно място, след като нови тенденции и технологии постоянно сменят старите“, категоричен е старши лейтенант Пандурски.
