Автор: Костадин Филипов
Искахме да го направим по новому, а се получи както винаги… Когато на 15 август, понеделник, едновременно в Скопие и в София бяха публикувани препоръките на Съвместната българо-македонска комисия за история и образование, реакцията бе „както винаги”. Край Вардар първи с яростни критики се обърнаха някои историци, които са очаквали да бъдат включени в състава на експертния орган като представители на Северна Македония. Толкова лични изглеждаха нападките им срещу предложенията за съвместно отбелязване на пет от личностите от общата ни история.
„Присъдружни” се оказаха и някои журналисти, които от години си вадят хляба с това да поставят под съмнение изобщо необходимостта от съществуването на Съвместната комисия. А чрез нейното отрицание – и на Договора за добросъседство между България и Северна Македония, чиято производна е комисията. Как така Самуил бил владетел на българското царство, което в средните векове се разпростирало на територията на днешна Република Северна Македония! Самуил не е македонец, а българин, как така? Как така културните центрове в Преслав, Плиска и Охрид се приравнявали и защо се отчитало, че българският цар Борис е изпратил двама от учениците на светите братя Кирил и Методий в Кутмичевица да просвещават местните хора и да ги учат на четмо и писмо. И други подобни въпроси, все поставящи под съмнение оценките на всички членове на Съвместната комисия и от двете държави, както и нуждата от самата нея.
Не мина и без популярните подписки на научни работници и журналисти. Инициатор и сега бе наша стара познайница, акад. Катица Кюлявкова. Ако фамилията й ви се стори позната, не се съмнявайте, тя има родственици у нас. Което не я прави повече българка, напротив. И този път Кюлявкова е сложила началото на отворена в социалните мрежи подписка против решенията и предложенията на членовете на Комисията, като обвинява седмината учени от Северна Македония в нея в предателство. Това е етикетът, който край Вардар се лепи най-често с такава лекота, че май никой не му обръща внимание – толкова е изхабен от фалшива и преднамерена употреба. Следва я председателят на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ), акад. Любчо Коцарев. След тях, по щатен списък – всичко, което е на държавна и бюджетна ясла в академичните и образователни научни институции в страната. А накрая на редичката – обикновени хора с най-различни професии, тъй като подписката е отворена, само да вмъкнеш името и професията си: стари познайници до един.
Но като познавам доста от хората, сложили имената си, придружени от гръмки научни титли и названията на институциите, където работят, и понеже съм ги виждал неизменно в други подобни списъци с обвинение за „предателство”, прегледах ги отново и се запитах: защо няма нито един представител на етническите общности в държавата, като албанците, да речем? И това обяснява доста от нещата…
В Скопие се говори, че самата Катица Кюлявкова и особено нейният колега Любчо Коцарев са в списъка с кандидатури на опозицията (ВМРО-ДПМНЕ) за президентската надпревара след 2 години срещу сегашния държавен глава Стево Пендаровски. А той самият не крие амбициите си за втори мандат и започна кампанията си. Може би заради това президентът се яви в защита на предложенията на Комисията, като посочи, че зад нея стоят не само сегашните 7 члена на македонската й част, а и предишните й членове, които по различни причини я напуснаха. Не знам дали неволно или е предварително подготвено, но президентът заяви, че
„няма спасение” за онези граждани на Северна Македония, които поставят под съмнение достоверността на оценките за петте личности от Средновековието и препоръките те да се честват заедно с България. Доста хора му се обидиха за това, че ги прати в категорията на „неспасяемите”. Като журналистът Бранко Геровски, който обяви, че повече няма да гласува за сегашния президент, ако той се яви на избори. Но това бе по-скоро част от публичната екзотика, с която всеки спор около темата за предателите и предателството на националната чест и достойнство се води край спокойните води на Вардар.
Въпреки всичко, за разлика от друг път, когато обществото в Северна Македония е единодушно по въпроса за защитата на националната им македонска идентичност, този път имаше и известен пробив. Но това не е онзи „пробив”, за който у нас се говори по начин, който не е съответен на значението на този резултат от работата на Комисията. Говоря за изразената от някои журналисти, преди всичко, позиция, че всъщност това, под което членовете на македонската част на съвместния експертен орган са сложили своите подписи, е писано и публично оповестено в трудовете на историци, които сега са най-острите критици. Журналистът Мариян Николовски публикува в социалните мрежи такива текстове, а после, на пресконференция и самите учени от Скопие, членове на Комисията, потвърдиха това. И това бе основният им аргумент да се защитят, че не са направили крачка встрани и не са излезли от познатата научна рамка, в която се движи историографията в Скопие, оценявайки делото на светите братя Кирил и Методий, на учениците им Климент и Наум и на цар Самуил.
Вероятно заради това да не се „кръшне” от вече познатото за живота и делото на 5-те велики личности от онова време, а може би и заради съобразяването с научния „вкус” и подготовка на местните хора, текстът на съобщението на Комисията е толкова обтекаем
и пълен с внимателно подбрани и заоблени фрази. И аз тук виждам и внимателното съгласие от страна на българските учени, членове на Комисията, да помогнат на своите колеги истината да бъде казана така, че да не противоречи на историческите факти и извори, но и някак да бъде по-лесно преглътната от винаги нервните по тези теми и крайно чувствителни граждани на Северна Македония. Но все пак се слага край на представата за светите братя Кирил и Методий като „македонци”, че няма тясна връзка между Климент и Наум с българските книжовни центрове в Плиска и Преслав, че Самуил не е бил владетел на българското царство. Двете днешни съвременни държави – Република България и Република Северна Македония имат основание да отбелязват заедно събития, свързани с живота и делото им. Както и задължението за съответните поправки в учебниците по история от средните класове, където става дума за тях и делото им.
У нас препоръките на Съвместната комисия бяха приети от някои кръгове като пробив, но и като удар върху историографията на Северна Македония с нейните опити да манипулира и дори фалшифицира историческите факти и извори. Някакъв триумфализъм прозираше в целия рефлекс, особено сред учени, които клонят към твърдото националистическо ядро на обществения спектър. Винаги съм твърдял, че няма нужда от такова надуване на фанфари. По няколко причини: първо, все още това е само началото, трудното тепърва предстои и то е свързано с работата на Комисията по темите от Възраждането, края на XIX и началото на ХХ в., докъм средата на миналото столетие. Второ, прави ли ви впечатление, че въпросните оценки и предложения са били готови от комисията още през 2019 г., а чак сега виждат бял свят? Значи, за да се оповестят, е имало политически контекст в двустранните отношения, който е пречел.
Дали пък няма да се окаже прав евродепутатът Андрей Ковачев, който твърди, че ако преди 3 години от страна на Северна Македония тези резултати от Съвместната комисия са били приети от Скопие, може би нямаше да има Рамкова позиция на правителството у нас, съответната декларация на Народното събрание, нямаше да бъдат изтеглени „червени линии“ за отношенията с България в парламента в Скопие. И изобщо нямаше да се стигне до цялата тази мрачна, обидна и неприветлива атмосфера в отношенията между двете най-близки държави на Балканите, която тежеше 3 години, от която излязохме с доста болка и горчивина.
Така че, да караме по-спокойно, трудното предстои.
