Александруполис е бил български град два пъти
Гръцкият град Александруполис (Дедеагач) е известен у нас сякаш само с международния енергиен проект за нефтопровод от Бургас на Черно море до брега на Егейско море. Оказва се обаче, че това е не просто една доста популярна туристическа дестинация, особено за българите в Южна България, но е и пряко свързан с българската история и в частност-с военната ни история.
Александруполис е разположен на северния бряг на Бяло море, само на няколко километра западно от устието на река Марица (Еврос) в подножието на ниската планина Овчарица (Цопан). Наброява около 55 000 жители.
Градът е с кратка история. През 1847 г. на това място е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти. След 1850 г. рибари от околни села се събират тук и образуват село, наречено Дедеагач, което в свободен превод от турски означава „старо дърво“ или „дърво на отшелник“. Според една версия името произхожда от вековния дъб, под сянката на който е живеел или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а според друга легенда, в тази местност е имало много дървета по крайбрежието.
През 1870 г. започва строежът на железопътна линия, свързваща пристанището Дедеагач с Одрин, а по-късно със Солун и с Цариград. Железницата дава силен тласък за развитието на града. С участие на руски инженери е построен и прочутият фар.
В 1888 г. под натиск от местните българи в Дедеагач е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия, като за пръв наместник е назначен Никола Шкутов. През 1891 г. се открива и българско училище. През учебната 1905 – 1906 г. работят три български училища – две основни и едно трикласно. През 1909 г. е избран първият български кмет на Дедеагач – Никола Табаков.
На 6 ноември 1912 г. Сборната конна бригада на полковник Танев, подсилена с 2-а бригада на Македоно-одринското опълчение, освобождават Дедеагач. По Лондонския мир от 17 (30) май 1913 г. градът е отстъпен на победителите. По време на Междусъюзническата война на 28 и 29 юни гръцката флота бомбардира града, а на 12 юли 1913 г. гръцки войски окупират Дедеагач. По подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.
В резултат на успеха на операция „Марита“ през 1941 г. Гърция капитулира. На 20 април 1941 г. Втора армия заема Беломорието и областта отново е българска. Дедеагач е второ по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот. Българин отново е кмет на Дедеагач – Иван Попянчев.
След примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г. българските войски са оттеглени. Гръцкият суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия е потвърден с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.
Забележителностите в Александруполис включват фара на града в пристанището, археологическите обекти на Зона Месимврия, градската брегова линия – център на оживена търговска дейност, Етнографският музей на Тракия и Археологическият музей, термалните извори (Хана) на Траянуполи, пещерата на Циклопа Полифем и делтата на река Марица. Близкото село Макри е било крепост, която е превзета от цар Калоян. В по-ново време българските войски освобождават Макри заедно с Дедеагач на 6 ноември 1912 г. През октомври 1913 г. е открита българската митница в Дедеагач с митничарски клонове в с. Макри и в с. Мароня. Сградата е на пристанището в Александруполис и е съхранена.
Само за една година, след като Беломорието става част от България, до средата на ноември 1914 г. български инженерни бригади изработват първите регулационни планове и прилагат върху терена уличната и дворната регулация на селата Макри, Дикилиташ, Хасанлар, Обалар, Шахинлар, Лъджакьой, Урунджик, Окуф и Фере. Днес това са туристически дестинации, често посещавани от много българи, но също и германци, французи, румънци и турци.
