Една самотна разходка из най-бедния град в Европа, някога столица на легендарното Видинско царство.
Бях в началото на лятото в командировка във Видин, поводът – кампания за популяризирането на военната професия в Дунавския град сред ученици и абитуриенти, организирана от Военно окръжие – Видин. Използвах случая да се разходя преди това, никога не бях стъпвал там.
Поех край огромната ленива река през Дунавската градина, вървях дълго по крайбрежната алея. Знаех само посоката, но не и разстоянието. По някое време започнах да се отчайвам, помислих си, че съм сбъркал посоката, макар навигацията на смартфона ми да ме убеждаваше, че не е така. Но крепостни стени и кули пред себе си не съзирах, само короните на високите дървета в парка.
Стигнах най-после до някакво укрепление, указателната табела твърдеше, че това е турски барутен склад, възстановен в първоначалния му вид от Община Видин, 2019 г. В крайна сметка се престраших да попитам един минувач, той пък се оказа арабин. Имаше павилионче за сувенири наблизо, попитах и там. Продавачката ме увери, че съм на правилното място. Обясни ми, че впоследствие
средновековната българска крепост е превърната в барутен склад
от завоевателите.
Каква прилична европейска крепост, достойна за туристическите маршрути на всеки уважаващ себе си световен туроператор! Това си помислих, когато пообиколих вътрешния двор и надникнах през зъберите на каменните стени и в тъмните страховити ниши. Освен мен и двойка възрастни англичани, други посетители там нямаше. Ех, ако „Баба Вида“, наричана още „Бабини Видини кули“, имаше късмета да е малко по на Запад по река Дунав, сигурно щеше да се радва на по-достойна съдба! Тук щеше да гъмжи от посетители, по стените на тъмниците щяха да горят факли, да мирише на смола и боровина, актьори, облечени в средновековни одежди, щяха да канят посетителите да опитат цвъртящото на шиш печено месо, да си разквасят устата с чаша руйно вино или медовина, поднесена в глинени чаши, децата щяха да изпитат уменията си в конна езда, стрелба с лък и арбалет, щяха да се организират рицарски турнири, възстановки на църковни и тържествени български ритуали и прочие, и прочие… А сега, само аз и двойката вехти англичани се ослушваме тук, зяпайки информационните табла, окачени по стените.
Видин възниква като древно келтско селище на име Дунония. По-късно римляните построяват на негово място крепостен град с името Бонония, който българите наричат Бдин (производна от старобългарския глагол „бдя“).
По време на Второто българско царство цар Иван Александър поверява управлението на Видинското деспотство на сина си Иван Срацимир, като го коронясва за цар, който се отделя от Търновското царство и създава Бдинското (Видинското) царство, по-късно е покорено от османските турци.
През 1444 г.
Видин е обсаждан от Владислав Варненчик
а през XVII и XVIII век е превземан от австрийците, нападан от унгарците и румънците. Като част от Османската империя, Видин е важен административен и икономически център (пашалък). От 1400 до 1700 г. Видин е част от буферна зона между Османската държава и Австрия и многократно е превземан от австрийски войски.
Населението на Видин било преобладаващо турско, за известно време е управляван фактически самостоятелно, когато бившият еничар Осман Пазвантоглу е негов владетел – от 1798 до 1807 г.
Обсадата на града по време на Сръбско-българската война от 1885 г. завършва с успех за българите, които отбиват всички пристъпи на сръбската армия. Капитан Атанас Узунов, командващ Северния фронт, заповядва да се пусне вода от река Дунав в каналите на града. Така наводнява околностите му и Видин е обграден от вода като остров.
Колко до крепостта „Баба Вида“, това е главната забележителност на града и единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Завладяна е през 1390 г. по времето на султан Баязид I под предводителството на Евренос бей, който я разрушава до основи. Построена е отново през 1476 г. по времето на султан Баязид II.
Приятно впечатление ми направи на излизане взводът курсанти от Националния военен университет „Васил Левски“ в Търново, които на следващия ден щяха да вземат участие в тържественото мероприятие организирано от Военно окръжие във Видин. Командирите им ги бяха довели да разгледат историческата забележителност. Похвално е, когато за бъдещите офицери, се отделя време за патриотично възпитание…
Във Видин има много какво да се разгледа, според вкусовете на всеки турист – исторически или културни. Тук е музей „Конака“, художествена галерия „Никола Петров“, Видинската филхармония, Кръстата казарма, построена за нуждите на османските войски в града през 1801 г. След Освобождението служи за съд и за казарма на българската войска. Сградата е в
рядката за строителството форма на правилен геометричен кръст
и поради своята уникалност е обявена за паметник на културата от местно значение.
Навсякъде из града правят впечатление многобройните римски и османски надгробни паметници, саркофазите с разбити капаци, превърнати в кошчета за боклук, пълни с отпадъци. Забелязах и друго: малко бяха майките с деца в парковете, центърът на Видин изглеждаше доста безлюден, макар и да бе работен ден.
Минах през Стамбол капия – главната порта на Видинското кале през ХVII в. тук с метална табелка е отбелязано нивото, до което е стигнала реката при голямото наводнение от 1942 г. Подобни табелки има на много места в града. Видях и Видинската катедрала Видинската катедрала „Свети Димитър“, втората по височина в България след софийската „Александър Невски“. Тук е паметникът на подпоручик Ангел Тодоров, паднал при защитата на Видин през 1885 г.
Изобщо, многобройни са военните паметници в този град. На централния площад се издига мемориалът на загиналите през войните в периода 1912-1913 г. Български офицери, подофицери и редници. Пред гарата пък те посреща паметникът на падналите от Бдинския пехотен полк през Сръбско-българската война. Още един малък обелиск в тяхна памет е намерил място в Дунавската градина.
Видях група тийнейджъри там, момчета, увиснали по огражденията на крайбрежната алея. Не обръщаха внимание на свидетелвствата на миналото, нито пък приличаха на хора, вперили поглед в далечните хоризонти на реката, напиращи от Запад. Хареса ми надписа, надраскан многозначително с черен спрей на цимента на пристана под краката им: «Накъде отиваш?»
