Петър Кожухаров е единственият царски офицер, награден със „Златен орден на труда”.
Във Военната академия могат да кандидатстват офицери
със звание от майор нагоре. В същото време един офицер, за да стане майор, трябва да е завършил Военна академия. Дали някога този парадокс се е случвал у нас? Едва ли – най-вероятно това са само слухове и зловредни подмятания, повлияни от известната книга на Джоузеф Хелър „Параграф 22”?
Но винаги е трябвало да се кандидатства във Военната академия. А и не може да стане по друг начин. Нужно е да бъдеш удостоен и да се явиш на изпити. А може и да получиш блестяща атестация, но да не прекрачиш прага на Академията. Това вече се е случвало.
Но да се върнем към едно отдавна отминало време, за което напомня в книгата си „Принудително кацане” Петър Кожухаров. Завършил е гимназия през 1936 г. в Хасково и Военното на Негово Величество училище през 1940 г. – 59-и випуск.
Посветил се е на авиацията
и е летял в годините преди, по време и след края на Втората световна война.
За да излезе книгата му с находчивото, изключително точно заглавие – „Принудително кацане”, голяма е заслугата на полковника от запаса Дончо Нанов Дончев. Той е могъл да предаде разказаното от летеца със свои думи, със свои мисли и анализи, но не го е направил, въпреки че е автор на немалък брой книги. „Не ми даде сърце да променям каквото и да било от написаното от Петър Кожухаров. Исках да предам автентичността на неговите мисъл и слово, така както ги е оставил на белия лист. Убеден съм, че книги като тази, написани от истински българи, могат да са пример за съвременните млади хора, да се ориентират в сложността на днешните предизвикателства на живота и да не губят вярната посока – България”, пише в предговора към книгата полковникът от запаса Дончев.
Петър Кожухаров е завършил и два квалификационни курса в Германия. Летял е на разузнавателни и бомбардировъчни самолети. Инструктор е за сляпо и инструментално летене към Школата в Телиш и Школата към щаба на Въздушните войски. Снабдявал е по въздуха с храна и муниции българските войски по време на Втората световна война при Страцин. Бил е командир на летището в Печ. Открива
и пренася за Въздушните ни войски резервни части за самолети, изоставени от германците. Претърпял е много рискови ситуации. Той е един от 17 летци от 59-и випуск, останали живи след войната, един от шестимата пилоти
с бревет за сляпо летене
Може да се каже, че е положил основите на гражданската авиация след края на Втората световна война.
И след всичко това в края на 1947 г. поручик-летец Петър Кожухаров е удостоен за следване във Военната ни академия. Ето че пак става дума за Военната академия. Атестацията за командира на ято във Въздушния преносен полк при командването на ВВС е великолепна. И напълно заслужена. Добре е характеристиката да се прочете внимателно, в книгата има и факсимиле от нея. Някои от
думите са силни и запомнящи се, като „отлични умствени качества, изразени с достатъчна възприемчивост и логична мисъл”, „високо култивирано чувство за дълг”, „здрав и издръжлив както на физическа, така и на умствена и нервна умора”… И атестацията е подписана накрая от тогавашния командир на Въздушните войски генерал-майор летец Ганчо Манчев.
Както се казва – пътят към Военната академия и офицерската кариера е открит. Но да припомним подходящото заглавие на книгата – „Принудително кацане”. Следва
масово уволнение
на офицери независимо от квалификацията им, тъй като новата власт се страхува от старото офицерство.
След уволнението, в края на януари 1948 г., Петър Кожухаров е поканен с други летци да създаде школа за обучение на младежи в предказармена възраст в моторно летене. Авторът на книгата си спомня: „Образувани бяха две ескадрили. На едната бях командир аз – о.з. капитан Кожухаров, а на другата – известният по това време о.з. капитан Чудомир Топлодолски, който през време на бомбардировките на София беше един от командирите на въздушната отбрана. Тази школа просъществува само няколко месеца и беше разтурена, вследствие на настояването на англичаните и американците от съюзната комисия в България. Претекстът беше, че съгласно мирния договор нямаме право да обучаваме летци”.
В следващите десетилетия Петър Кожухаров работи в минното дело, най-вече по нормирането на различните професионални дейности. Но отново не му е дадено право на следване, като на молбата му е написано: „На Кожухаров стига дотук”. И все пак след години работата му е оценена – награден е със „Златен орден на труда” и става единственият царски офицер, носител на това отличие.
