Симеон НИКОЛОВ
Приближаващите президентски избори слагат отпечатък върху външната политика на Ердоган.
В условията на преход към нов световен ред и война в съседство Турция демонстрира успешна многовекторна външна политика, подчинена единствено на националните интереси, а не на рационалното начало и понякога на съюзнически задължения. Логични са въпросите как се обясняват ползите, които тя извлича въпреки сложната международна среда, какви трудности ще създаде влошаващата се икономическа ситуация в страната и как предстоящите президентски избори ще повлияят на външната политика на Анкара.
Президентът Ердоган си дава сметка, че Западът и конкретно ЕС се нуждае от Турция заради геополитическото ѝ положение, споразумението за бежанците и ролята ѝ на транзитна страна в енергийната търговия. Това увеличава политическата му свобода на действие. Анкара демонстрира силна политическа воля да
работи прагматично и печелившо, без да взема страна и изпада в зависимости
което е характерно за държави с геополитически амбиции или регионални сили, преценяващи своите залози в несигурен период на катаклизми. Управляващата политическа партия се позовава на „ценности” и подчертава уникалността на Турция. Затова използва конструкцията ”ние” и ”другите”, при което Западът е конструиран като ”другия”.
Само преди седмици германският професор Томас Йегер направи сполучливото сравнение: „При управлението на Ердоган Турция постигна това, към което ЕС безуспешно се стремеше от години: стратегическа автономия”. Президентът Ердоган иска да осигури на Турция постоянно място на световната сцена. Тъй като през последните десетилетия стратегическата среда за страната се промени драматично, турски стратези като Ахмет Давутоглу оформиха външната политика на Анкара в съответствие с експанзионистичен геополитически дневен ред с регионална хегемония и обединяване на всички тюркски народи.
Ключът към успеха във външната политика на Турция е в приемствеността, волята, с която преследва външнополитическите си цели, високопрофесионалната дипломация с традиции, изключителната работа на разузнавателните й служби и добрата база на стратегическите й изследователски центрове с връзки в цял свят. Показателен е фактът, че ръководителят на турското разузнаване винаги придружава държавния глава при посещения и преговори в други страни, което не е характерно за дипломатическата практика на повечето държави в света.
Турция подкрепя териториалната цялост на Украйна и умерено критикува Русия, но без санкции. Още в началото на войната Ердоган беше и си остана категоричен: ”Не можем да се откажем от нито една от двете нации.” Намирането на общ език между Путин и Ердоган може би се дължи на сходството в политическия им стил – авторитаризмът и консерватизмът. Анкара и Москва съгласуват интересите си в Сирия, в Южен Кавказ, в областта на доставките на оръжие, а сега и в конфликта в Украйна. Държавните лидери се различават във възгледите си по различни международни въпроси, но очевидно, че по тези за природния газ и ядрената енергия са с общи цели и интереси. Въпреки всичко съюзът им е тактическии
между тях тлее дълбоко взаимно недоверие
Но докато руската страна избягва публични оценки, а разчита на дипломатически натиск по спорните въпроси, Анкара периодично напомня за разделителни линии като „Крим принадлежи на Украйна”. Ако Русия претърпи стратегическо поражение във войната в Украйна, турците ще се възползват от последвалия геополитически вакуум, който ще погълне голяма част от постсъветското пространство.
Турция се стреми да играе ролята на посредник и дори балансьор в отношенията между НАТО и Русия, което е далеч от реалните й възможности предвид проблемите й със САЩ и Алианса. Както войната в Украйна, така и блокирането на присъединяването на Финландия и Швеция в НАТО президентът Ердоган използва като шанс да прокара властовите си интереси в международните отношения и във вътрешнополитически план. Тези интереси невинаги съвпадат с интересите на ЕС или НАТО. Липсата на капацитет на ЕС да предотвратява и влияе върху управлението на конфликти, но и отсъствието на критичен поглед от страна на Брюксел към случаи, когато Анкара нарушава международното право, дават по-голяма свобода на Ердоган за инициативи.
След началото на войната в Украйна възникнаха опасения от нови кризи в Близкия изток, които засягат пряко Турция. Очевидна е повратната точка в региона, белязана включително от стратегическо разделение между Иран с неговите съюзници Русия и Сирия – и Израел, който е в процес на изграждане на съюз с Египет, Йордания, държавите от Персийския залив и Саудитска Арабия, запълвайки празнината, създадена от американската преориентация. Ядрените амбиции на Иран могат да доведат до конфликт между него и други силни държави. Това ще постави Турция в уязвима позиция заради бежанци и ядрени катастрофи в непосредствена близост.
Ако Ердоган остане верен на склонността си към обрати във външната политика, можем да предположим, че Турция
скоро ще нормализира отношенията си с режима на Асад
Основните интереси на Турция обаче не подлежат на обсъждане, а те са борбата срещу кюрдските организации под чадъра на ПКК, запазване на контрола над северните сирийски провинции и въпроса за бежанците (3,5 млн. в Турция и 6 млн. в контролираните сирийски райони). Ердоган цели да създаде условия за удобно разбирателство с Путин, особено ако смята да прибегне до военния вариант в Сирия в навечерието на решаващите президентски избори през следващата година.
Действията на Турция в Черноморския регион по договаряне на коридор за украинското зърно и недопускане на кораби на НАТО, както и критиките й срещу американската подкрепа и присъствие в Гърция са реакция срещу подкопаването на властовите й позиции. Десетилетните противоречия между Турция и Гърция достигнаха до
взаимни заплахи за война
и потвърждават очакването, че външните и вътрешните кризи могат да подтикнат лидерите на страните към рискови действия. В случая – по повод споровете за проучването на предполагаеми газови полета в Средиземно море и „милитаризирането” на гръцките острови. Днес ескалацията се пренася и в отношенията с Франция, Германия, САЩ и други членки на НАТО. Гръцкият премиер Мицотакис предупреди за застрашаваща нестабилност на южния фланг на НАТО още през април т.г.
Турция винаги е считала Балканите за своя зона на интереси, което обяснява активността й на фона на опитите за преразпределение на сферите на влияние в региона. Последното посещение на президента Ердоган в Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватска в началото на септември задълбочава икономическото сътрудничество със сключване на оръжейни сделки и разширяване на религиозното влияние, както и на посредничество, например между Сараево и Белград.
С приближаването на президентските и парламентарните избори на 18 юни 2023 г. външнополитическият почерк на Ердоган все повече се определя от вътрешнополитическата обстановка и разрастващата се икономическа и финансова криза. Инфлацията достигна 80%, а недоволството в страната никога не е било толкова високо. Шест опозиционни партии, предвождани от светската Републиканска народна партия, вече се обединиха в предизборен съюз, но още нямат обща кандидатура за президент. Прокюрдската Демократична партия на народите отсъства от междупартийните преговори. Амбицията на шестте е да демонтират президентската система, която от 2018 г. унищожи остатъците от изборна демокрация и да върнат парламентарната система. Въпреки разнообразието на опозиционния алианс, ако той спечели изборите, това ще е сериозен сигнал и към демократичните сили в други автократични системи за възможна промяна.
Много експерти в ЕС считат, че демократична Турция след Ердоган би била по-конструктивен партньор за западните си съюзници. Ако Турция запази сегашния си възход, ще засили стратегическите тревоги сред съседни държави и ще предизвика могъщи конкуренти с припокриващи се интереси. И в двата случая турците са способни да достигнат по–висока геополитическа позиция и да играят по–голяма роля в глобалните дела.
