Не знаейки миналото, е невъзможно да се разберат истинският смисъл на настоящето и целите на бъдещето. Изхождайки от тази сентенция на Максим Горки, ви срещаме с част от живата история на в. ф. 34420 – Костинброд, от състава на Зенитно-ракетната база на Военновъздушните сили. На тържественото отбелязване на 40-годишнината от неговото създаване в началото на месеца няколко бивши и настоящи военнослужещи споделиха спомени за службата си там.
Формированието бе водещо в системата на ПВО и ВВС
О.р. полковник Венцислав Гутинов, втори командир на формированието (септември 1987–септември 1990 г.)
„Преди да бъда назначен за командир на в. ф. 34420, бях негов началник-щаб и командир на дивизион (1982–1986) от състава му. През 1983 г. командването на ПВО и ВВС и на тогавашната Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр) подбраха високоподготвени офицери и сержанти, с които преминахме курс по усвояване на новата бойна техника, която получихме и приехме на въоръжение с. г. Тя работеше по начин, различен от наличната до момента и след развръщането й продължихме нейното изучаване. Паралелно започна подготовка за начални стрелби и встъпване в бойно дежурство. Проведохме ги през 1984 г. на полигон Ашулук в СССР, а през 1988 г. извършихме там и планови бойни стрелби като част от бригадно тактическо учение.
Службата бе съпроводена с изпълнението на разнообразни задачи. Основните бяха подготовката на личния състав, сглобяването на разчетите и носенето на бойно дежурство. Но трябваше да се осигуряват и нормални битови условия за живот, спорт и културен отдих, като се има предвид, че поехме района на формированието директно от ръцете на строителите. Характерното за периода е, че офицерският и сержантският състав се отнасяше изключително отговорно към задълженията си. За сплотяването на колектива много помогна осигуряването на 164 апартамента за кадровия състав в Костинброд. Военното формирование бе водещо в системата на ПВО и ВВС. Това в голяма степен се дължеше на първия му командир полковник Георги Жижанов (1982–1987). Много интелигентен офицер с висока военна подготовка и широк кръгозор. Той създаде колектива и стабилизира живота в частта.”
Видях що е ред, дисциплина и бойна работа на най-високо ниво
Димитър Вълков, младши сержант от запаса, наборник – механик в техническия дивизион (октомври 1986–декември 1988 г.)
Ще помня службата си в поделението, докато съм жив. Там видях що са ред и дисциплина, обучение и бойна работа на много високо ниво. Наборниците изучавахме различни предмети в добре оборудвани класни стаи, а офицерите и сержантите, които ни водеха занятията, дадоха всичко от себе си, за да подготвят добре бойните разчети. Оценяваха, когато някой от нас показваше, че знае и може, превръщаха го в лидер и пред такъв човек се отваряха всички врати.
Войнишкият състав беше с много добра техническа грамотност. Съдейки по моя набор, явно се подбираше от завършилите техникумите от района на София и Пловдив с висок успех и добра характеристика. Лично аз имах отлична диплома от пловдивския електротехникум.
Преживял съм много интересни и весели случки по време на службата. Например шегите на старшината на техническия дивизион (Сотиров), който като дежурен ни вдигаше в 5:00 сутринта и командваше да изнасяме леглата и шкафчетата от спалното помещение на плаца, да почистваме пода и отново да ги внасяме. Докато една сутрин нарочно се забавихме и автобусите на пристигащите кадрови военнослужещи (с командира полк. Жижанов в единия) нямаше как да преминат. Така се сложи край на тази практика. Ставал съм свидетел и на неприятни моменти като самоубийство и изпращане на часови в дисцип. Доказах уменията си, като поправих силовия трансформатор, който захранваше помпената станция за вода. А заедно с командата ми изградихме спортна площадка и ламаринената ограда на централния плац, която стои там и до днес. Но най-интригуващи за мен остават подготовката и успешното провеждане на бойните стрелби на полигона Ашулук през 1988 г., в които участвах.
Служих тук от старши лейтенант до полковник
О.р. полковник Стефан Бозов, най-дългогодишният командир на формированието (1995–2002)
Започнах в тогавашното поделение като старши лейтенант и го напуснах като полковник. Преминах през длъжностите старши техник в Радиотехническата команда (РТК) на огневи канал, началник на група в РТК в 1-ви огневи канал, заместник-командир по техническата част в 1-ви огневи канал, командир на 1-ви огневи канал, началник-щаб и командир (1995–2002) на групата дивизиони. Тогава щатът беше близо 70 офицери, 120–130 сержанти и стотици войници, които сутрин изпълваха плаца.
Техниката беше нова и надеждна, предвестник на зенитно-ракетния комплекс (ЗРК) С-300, с идентичен принцип за построение, но различна елементна база. ЗРК имаше цифрова изчислителна машина, каквато дотогава нямаше на въоръжение във войските. Бяхме първопроходци, но съумяхме добре да го усвоим на курса в учебния център в Гатчина (СССР) и на практика винаги сами сме отстранявали неизправностите. Имахме фантастично подготвени офицери и старшини.
В началото на позицията нямаше сгради и спяхме в противоатомните укрития. После докараха фургони, които подобрихме и отоплихме, за да носим бойно дежурство и водим занятия в по-нормални условия. Сградите се появиха след това. Служебните жилища бяха в Костинброд и основният личен състав живееше там, а малка част (в т.ч. част от командването) пътуваха от столицата.
Службата беше доста тежка, особено зимата, когато паднеше снегът и завиеше вятърът, но не сме се оплаквали. Бяхме известни като едно от най-трудните поделения във ВВС. Когато някой срочнослужещ войник направеше някакво грубо нарушение на дисциплината, го пращаха за наказание при нас. Само че ние, създателите му, чувствахме поделението като родно място и до ден днешен милеем за него.
Позицията му е от важно значение за нашата ПВО
Полковник Благовест Николов, командир на формированието (2015– 2020), настоящ началник на щаба на Зенитно-ракетната база
След завършване на военното училище през 1999 г. и производството ми в лейтенант получих първото си назначение във в. ф. 34420. Службата ми започна като офицер за бойно управление, а по-късно длъжността се трансформира в оперативен дежурен. През 2003 г. поради организационни реформи (съкращаване на личен състав) се наложи да продължа службата си другаде. Завърнах се отново през 2015 г., когато ми беше предложена длъжността командир на формированието. Затова имам два периода в него.
От лейтенантските ми години винаги ще помня невероятния колектив. Това бяха хора, които ме приеха в тяхното „семейство“, получих уважението им, помагаха ми при усвояването на техниката и ме подкрепяха, когато имах нужда. Атмосферата беше много спокойна. Имаше достатъчно личен състав и приемственост (старите учеха младите). Всестранната осигуреност улесняваше нашата ежедневна дейност.
Друго беше, когато бях командир. Поради реформите силно се снижи съставът на формированието, създаде се хроничен некомплект от офицери (най-важните за експлоатацията на специалната бойна техника), а задачите останаха същите. Повиши се натовареността на служещите. С годините техниката силно се амортизира. Осигуреността със запасни елементи и материали за поддръжката осезателно намаля и само благодарение на уменията на инженерно-техническия състав тя все още е изправна. Няма да забравя немалкото време, прекарано в отстраняване на повреди. Тогава искрено се възхищавах на личния състав, особено на младите офицери, за техния хъс за служба.
Позицията, на която е разположено формированието, е от важно значение за целостта на системата за противовъздушна отбрана. Затова смятам, че ще продължи дълго да е важна част от нея, както е била тези 40 години. Надявам се в най-близко време колегите да получат нова техника, което ще е допълнителен стимул за тях, за да повишават знанията и уменията си. В този ред на мисли им пожелавам здраве, безгрижие и чисто небе. И когато сутрин пресичат портала, да посрещат изгряващото слънце с усмивка.
