Информационен център на Министерство на oтбраната

Четири възможни сценария за бъдещето на НАТО

НАТО призова Русия незабавно да се върне към зърнената сделка

Автор: Стивън УОЛТ
В свят на постоянни промени дълготрайността на трансатлантическото партньорство е особено необходима. НАТО вече съществува по-дълго, отколкото кралица Елизабет II е управлявала Великобритания. Тази дълготрайност е особено забележителна, когато се има предвид колко много неща са се променили от създаването на НАТО. Варшавският договор вече не съществува, а Съветският съюз се е разпаднал. Китай се превърна от бедна страна с незначително глобално влияние във втората най-могъща държава в света, а нейните лидери се стремят към още по-голяма роля в бъдеще. Европа също претърпя дълбоки промени: тежки демографски промени, повтарящи се икономически кризи, граждански войни на Балканите, а през тази година – опустошителен военен конфликт в Украйна.

Разбира се, трансатлантическото партньорство не е напълно статично. През цялата си история НАТО е добавяла нови членове, като се започне с Гърция и Турция през 1952 г., последвана от Испания през 1982 г., след това с поток от бивши съветски съюзници от 1999 г. насам и съвсем наскоро с Швеция и Финландия. Ето защо си струва да се запитаме сега каква форма трябва да приеме трансатлантическото партньорство в бъдеще. Мога да предложа поне четири различни модела за НАТО в бъдеще.

Модел 1: „Не променяйте нищо“.
Един очевиден подход – и предвид бюрократичната закостенялост и политическата предпазливост на НАТО може би най-вероятен е – да се запазят настоящите механизми на Алианса повече или по-малко непроменени. САЩ ще останат „първата линия на отбрана“ на Европа и безспорен лидер на Пакта, какъвто станаха по време на кризата в Украйна. Тежестта на военните разходи ще остане неравностойна: Военната мощ на САЩ ще доминира над военните възможности на останалите членове на Алианса, а американският ядрен чадър ще продължи да покрива съюзниците от НАТО. Отдалечените мисии в чужбина ще отстъпят място на засилен фокус върху европейските проблеми.

НАТО се нуждае от разделение на труда, смята Стивън Уолт – Европа трябва да поеме отговорност за своята сигурност, а САЩ да гледат към Индо-Тихоокеанския регион

Може да се каже, че този модел има редица очевидни предимства. Той е добре познат и държи главния „американски миротворец“ в Европа на познатото му място. Европейските държави не трябва да се притесняват от конфликти помежду си, докато чичо Сам е все още тук и може да надува „съдийската свирка“. Европейските правителства, които не желаят да намалят щедрите си системи за „общо благо“, за да покрият нарастващите разходи за превъоръжаване, с удоволствие ще оставят САЩ да поемат непропорционално голям дял от военната тежест на Алианса. Намиращите се в близост до руските граници страни ще искат от САЩ силни гаранции за сигурност.

Моделът „не променяй нищо“ обаче има и сериозни недостатъци. Най-очевидният е високата му цена: Поддържането на САЩ като „основен защитник“ на Европа пречи на Вашингтон да отделя достатъчно време, внимание и ресурси за Азия, където заплахите за баланса на силите са много по-големи, а военно-политическата ситуация – по-сложна. Твърдият ангажимент на САЩ към Европа може и да е намалил някои потенциални конфликти на континента, но не е предотвратил войните на Балканите през 90-те години, а усилията на САЩ да вкарат Киев в орбитата на западната сигурност по същество провокираха настоящия военен конфликт в Украйна.


Модел 2: Световна демокрация
Вторият модел на трансатлантическо сътрудничество в областта на сигурността подчертава общия демократичен характер на (повечето) членове на НАТО и нарастващата пропаст между демокрациите и автокрациите. За разлика от модела „да не променяме нищо“, който се фокусира предимно върху европейската сигурност, вторият модел на трансатлантическото партньорство включва по-широк глобален дневен ред. Той представя съвременната световна политика като идеологически спор между демокрацията и автокрацията и смята, че тази борба трябва да се води в глобален мащаб. Ако САЩ се насочат към Азия, европейските им партньори трябва да направят същото, като се стремят да защитават и насърчават демократичните системи в региона.
Предимството на този модел е простотата. Демокрацията е добра, а автокрацията – лоша. Но неговите недостатъци далеч надхвърлят предимствата му. Първо – подобна структура неизбежно ще усложни отношенията с автокрации, които САЩ и/или Европа предпочитат да подкрепят (като Саудитска Арабия или други монархии от Персийския залив). По този начин трансатлантическото партньорство може да бъде обвинено в безогледно лицемерие. На второ място – разделянето на света на приятелски демокрации и враждебни диктатури със сигурност ще засили връзките между последните.
И накрая, като поставяме демократичните ценности на преден план, рискуваме да превърнем трансатлантическото партньорство в някакъв вид кръстоносен орден, който се стреми да насажда демокрация навсякъде, където е възможно. Износът на демокрация е изключително труден и обикновено се проваля.

Модел 3: Глобално противопоставяне на Китай
Модел 3 е близък братовчед на Модел 2, но вместо да организира трансатлантическите отношения около демокрацията и други либерални ценности, той се стреми да ангажира Европа в по-широките усилия на САЩ за сдържане на възходящия Китай. По същество този модел се стреми да съчетае многостранните европейски партньорства на Америка с двустранните споразумения, които вече съществуват в Азия, и да използва потенциала на Европа, за да се изправи срещу единствения сериозен конкурент, с когото САЩ вероятно ще се сблъскат през следващите години.
На пръв поглед това е привлекателен модел, а споразумението AUKUS между САЩ, Великобритания и Австралия може да се посочи като едно от първите му проявления. Но този модел има два очевидни проблема. Първо, държавите не изхождат само от баланса на силите, но и от баланса на заплахите, а географията играе решаваща роля в тези оценки. Китай може да става все по-могъщ и амбициозен, но армията му няма да тръгне през Азия и да удари Европа, а флотът му няма да плава по света и да блокира европейските пристанища. Русия е много по-слаба от Китай, но много по-близка и неотдавнашното й поведение е обезпокоително. Ето защо от Европа следва да се очаква по-скоро „меко балансиране“, отколкото сериозни усилия за противодействие на военния потенциал на Китай.

Европейските членове на НАТО не разполагат с военни способности, които биха могли да повлияят по някакъв значителен начин на баланса на силите в Индо-Тихоокеанския регион, и е малко вероятно скоро да придобият такива способности. Затова опитите за прилагане на този модел ще доведат единствено до разочарование и увеличаване на трансатлантическото напрежение.

Модел 4: Новото разделение на труда
Вероятно вече сте се досетили за това. Следващият модел, който ще предложа, според мен е най-правилният. Той предполага ново разделение на труда, при което Европа поема основната отговорност за собствената си сигурност, а САЩ отделят много повече внимание на Индо-Тихоокеанския регион. САЩ ще останат член на НАТО, но вместо да бъдат „първият защитник“ на Европа, те ще се превърнат в неин съюзник, който ще бъде използван в краен случай. От сега нататък САЩ ще планират да се върнат на европейския бряг само ако балансът на силите в региона се влоши катастрофално.
Този модел не може да бъде приложен за една нощ и трябва да се обсъжда в дух на сътрудничество, като САЩ помагат на европейските си партньори да развият и изградят необходимите им военни способности. Тъй като обаче много от европейските държави ще направят всичко възможно да убедят Чичо Сам да остане на континента, Вашингтон ще трябва да даде ясно да се разбере, че това е единственият модел, който ще следва в бъдеще. Докато европейските членове на НАТО наистина не повярват, че ще бъдат до голяма степен оставени сами на себе си, решимостта им да предприемат необходимите стъпки ще остане непълна и може да се очаква, че те ще се откажат от обещанията си.
За разлика от Доналд Тръмп, чиито блъф и помпозност по време на мандата му ненужно раздразниха съюзниците, неговият наследник Джо Байдън е в добра позиция да започне този процес. Той има заслужена репутация на убеден атлантик, така че призивът му за ново разделение на труда в Атлантическия океан няма да бъде възприет като проява на раздразнение или недоволство.

Авторът е професор от Харвардския университет, един от най-видните представители на школата на офанзивния реализъм в международните отношения, автор на теорията за т.нар. „баланс на заплахите“. Текстът е написан за сп. „Форийн полиси“, на бъларски е преведен от агенция БГНЕС.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top