Гео Милев е имал ясна представа каква мисия си е поставил, не е имал отношение към идеологията, а към морала
Костадин Бонев, режисьор и сценарист, доказан майстор на документалното ни кино, е член на журито за документални филми на откриващия се на 8 октомври в зала 1 на НДК кинофестивал „Синелибри”. Режисирал е и игрални филми. Забележителни са документалните му заглавия „Никола Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и тазгодишния му филм „Гео Милев в лабиринта на времето”, който ни връща обратно в 20-те години на ХХ в., като разглежда националната катастрофа след подписването на Ньойския договор до идването на Андрей Ляпчев на власт. В това време на политически убийства и противоречия, на дълбока човешка драма, социална криза и криза на духа твори и Гео Милев – поетът в лабиринта. Само между 1919 и 1925 г., когато е убит, той създава колосално творчество.
Костадин Бонев, режисьор:
Документалното кино се занимава с фактите и не разчита на слухове
– Г-н Бонев, интересът към документалната литература е висок, какъв е той към документалното ни кино?
– Българското документално кино винаги е било в добра форма. В момента драстично се увеличиха документалните филми с дължина между 70 и 90 мин. и се преориентираха към киносалоните, тъй като единственото място, което финансира документално кино, остана Националният филмов център. Но това пък вече позволява по-задълбочено разглеждане на проблемите. А документалното кино съхранява паметта на времето ни като общност, историята ни. За съжаление, „дългите” документални филми се показват в телевизиите с голямо неудоволствие – те влизат в конфликт с програмната схема. То се занимава с фактите и не разчита на слухове. Фактите са оръжието на документалното кино. Целият набор от филми за Ванга или за други подобни феномени не лежат на никаква фактология. И продължава да се търси „жълтото”, за съжаление.
– В годините документалното ни кино вдигна летвата дори пред игралното.
– Не, слава Богу, в кина като „Одеон” и G8 може да се видят от предишни десетилетия качествени игрални филми. А това българско документално кино, което зрителите на кинофестивала „Синелибри” ще видят, е еталон за добро европейско кино и днес. В този смисъл българското документално кино е в добро здраве.
– Върху какво работите сега, след като филмът за Гео Милев предизвика интерес?
– Към „Гео Милев в лабиринта на времето” наистина има зрителски интерес. Във филмите ми познавателната част е на втори или трети план. Аз използвам фактологията, за да прехвърля мостове към днешния ден. Нетърпимостта на двайсетте години на ХХ век към чуждото мнение го пренесох към днешния ден и към днешната такава нетърпимост. И затова филмът се гледа наистина с невероятен интерес. Поразително е колко млади хора и ученици се интересуват също, защото те някак в часовете по литература са пропуснали срещата си с Гео. А ролята на документалното кино е да събаря клишетата.
– А Гео Милев е всъщност модерен човек.
– Супермодерен е и на премиерата в Стара Загора. Аз разговарях с доста учители, преподаватели по литература, които бяха пристигнали от Хасково, Ямбол, Нова Загора и Пазарджик. На прожекцията в Смолян дойдоха преподаватели от Пловдив. Те искат да показват филма и понеже е дълъг, им предложих да използват това, че е разделен на глави, като роман и може да се показва на части.
– А време ли е да преоткрием Гео Милев днес?
– Да, за мен най-доброто изследване е за отношенията между Миньо Касабов и Гео – книгата на Георги Янев „Баща и син”. Гео Милев е имал ясна представа каква мисия си е поставил и какво е трябвало да свърши. Той е пример за човек без отношение към идеологията, но с отношение към морала. Досега винаги съм си мислил и че е някакъв индивидуалист. За себе си открих, че Гео е имал кръг от съмишленици, но, за съжаление, никой от сътрудниците, поети и художници, на списание „Пламък” не е отишъл да си защити патрона в съда, страхували са се. И там той е бил напълно сам. Следващият ми проект е игрален, по романа на писателката ни Рене Карабаш „Остайница”. Ще видим какво ще излезе…
Фронтови художници представя НВИМ в Полша
По повод на 110-ата годишнина от началото на Балканската война Националният военноисторически музей (НВИМ) гостува в Кралския музей Лаженки в полската столица Варшава с изложбата „Нямах оръжие. Имах раница и статив”. Тя представя 42 художествени произведения на 16 от най-изявените художници, творили в България по време на Балканските и Първата световна война. Сред тях са Александър Мутафов, Борис Денев, Владимир Димитров – Майстора, Димитър Гюдженов, Константин Щъркелов, Никола Танев, Петър Морозов, Ярослав Вешин и др.
Някои от художниците, добили впоследствие европейска и световна известност, правят своите първи крачки именно с рисунки по фронтовете на войните от началото на ХХ в. С палитрата от емоции, запечатани на бялото платно, те противопоставят „трясъка на безсмъртните победи” на човешкия порив за съхранение на живота и цената на войната. Изложбата се организира със съдействието на Българския културен институт – Варшава, и може да бъде разгледана в Кралския музей „Лаженки” във Варшава до 6 ноември.
Четири вечери Plovdiv Jazz Fest – класика в жанра
Под Тепетата ще се развихри Plovdiv Jazz Fest с изпълнители на световно ниво: носителят на музикалната награда „Грами” Тейлър Айгсти, Йълдъз Ибрахимова, световната звезда Гретчен Парлато, американска джазпевица и текстописец, американският пианист Емет Коен, фламенко-джазпианистът Давид Пеня Дорантес, сред най-известните музиканти от ромски произход, и Яз Ахмед. Ще се отбележи 70-годишният юбилей на нашата Йълдъз Ибрахимова и огромното й значение за развитието на джазмузиката в България. Предвижда се акцент върху пианистите в джаза и представяне на млади звезди.
Осмият джазфестивал ще се проведе от 4 до 7 ноември в Дом на културата „Борис Христов” и със съпътстваща програма. С психеделичен арабски джаз, както определят критиците, заедно с квартета си тромпетистката от британско-бахрейнски произход Яз Ахмед ще открият фестивала с експерименталната си музика. Йълдъз Ибрахимова излиза с музикантите Живко Петров, Веселин Веселинов – Еко, и Христо Йоцов. Plovdiv Jazz Fest ще й връчи Наградата за цялостен принос в джазмузиката и заради забележителната й кариера – тя започва да пее на 10-годишна възраст, а преди джаза е дипломата й от Музикалната ни академия с оперно пеене…
„Водна паша” вече е на софиянци
В Южния парк на София вече може да видим скулптурната композиция „Водна паша” на големия ни скулптор Павел Койчев. Тя е при входа на парка откъм бул. „Петко Ю. Тодоров”. Инициативата за постоянното й експониране в столицата е на акад. Владимир Зарев и журналистката Румяна Таслакова, после усилията са на общината, припомня самият автор.
През 2019-а се пуска подписка композицията да се отлее от метал и разположи някъде в столицата. Днес „Водна паша” е с конструкция от неръждаема стомана, стъкло и отлети от месинг фигури. В тези дни 83-годишният творец реди и голяма изложба в Пловдив в Градската галерия на 13 октомври.
