Как „най-опасната“ военна част се оказа духовият оркестър
Градът на „огнения Дунав“ – така наричат Тутракан. Първоначално се зачудихме защо пък Дунав да е огнен, какво му е толкова огненото и впоследствие разбрахме. Залезите са нещо наистина уникално, залезите са „огънят“ на Дунава, който е толкова характерен за това място по голямата река.
Градчето е оживено, хората нямат кой знае какъв поминък, реката е основният поминък и за индустриален риболов, и за превоз, и за други дейности, но доходите са ниски. Таксиметровият шофьор работи от месец, преди това е бил шофьор на ТИР, но с приемането на пакета „Мобилност“ за превозвачите в ЕС изгубил работата си и се принудил да стане шофьор на такси в родния си Тутракан.
Иначе няма нищо по-красиво или може би по-скоро енигматично от нощния Дунав. Във влажната нощ реката тихо шава като някаква невидима анаконда. Чуваме я, но не я виждаме. Рано призори, вероятно местен рибар подготвя лодката си за път. И него не го виждаме, но го чуваме. Нощта прикрива действието, но звуците проехтяват осезателно сякаш до нас, а сетне лодката тихо се плъзва по невидимата река и отплава към невидимите пространства.
Ремонтирани бяха крайбрежната улица и алеите, изгражда се парк, подобен на този в Русе, Видин, а и на други места по голямата река.
Хотелите са малки, тип „семейни“, цените са умерени, а ястията са повече от вкусни. Тук човек наистина може да опита гурме кухня от речни риби, специално обаче трябва да отбележим прословутата рибена чорба със саламура, която на различните места по Дунава, а и по Черноморието е различна съобразно сезона, региона и улова. В Тутракан обаче човек наистина може да си изяде пръстите, защото тук рибената чорба е уникално вкусна. Как се прави обаче е тайна, защото всеки майстор-готвач си пази хляба.
Историята, а по-специално военната ни история, помни паметни събития по тези земи, някои от които са записани със златни букви в родната ни летопис. През 1916 г. по време на овладяването на Тутраканската крепост от войските на 3-та армия нашият военен оркестър попаднал под румънски обстрел и се оказал в една голяма къща, в село, което по време на битката било ничие – на самата фронтова линия. В избата обаче имало доста не празни бъчви и доволно количество сухи мезета. Музикантите, разбира се, енергично се възползвали от внезапното доволствие, та чак до съмване. Ето какво пише легендарният военен историк и дългогодишен директор на Националния военноисторически музей полковник Петко Йотов в разказа си: „И музикантите воюват“: На сутринта „…се строил целият оркестър. Че като гръмнали ония бойни маршове… Полюлявали се музикантите, при това не от вятъра, но иначе свирили юнашки…“.
Резултатът – румънците се оттеглили от позициите си, защото решили, че щом военната музика свири в селото, значи то вече е завзето от българите. Така нашите окупирали окончателно селото след „десанта“ на военния оркестър, а диригентът му капитан Стоянов бил награден с орден „За храброст“. „…Как няма да побеждава българската войска, когато и музикантите воюват!“, завършва разказа си полковник Петко Йотов.
