Подкрепата на САЩ и Франция за Атина уравновесява турското военно предимство.
Гръцко-турската вражда има дълбоки исторически корени. Модерната гръцка държава се ражда и разширява през ХIХ век чрез отцепване на територия от Османската империя. След Първата световна война, през май 1919 г. гръцката армия влиза в големия малоазийски град Смирна (днешният Измир). През септември 1922 г. войските на Мустафа Кемал успяват да си го върнат, гръцките квартали на града са опожарени, мнозина гърци са избити. В крайна сметка се стига до Лозанския мирен договор от 1923 г., с който е определена съществуващата и до днес граница между двете държави. Гърция се отказва от Смирна и Източна Тракия, но взема почти всичките острови в Егейско море.
През 1952 г. Гърция и Турция влизат в НАТО. Сдържането на комунистическата експанзия е по-важна цел и за Анкара, и за Атина, поради което взаимната им вражда минава на заден план. Но не за дълго. На 15 юли 1974 г. в Кипър е извършен преврат. Новата власт в Никозия действа в координация с военната хунта, която тогава управлява в Атина и цели обединението на Кипър с Гърция. На острова обаче живеят не само гърци, а и значително турско малцинство. На 20 юли турската армия нахлува в северната част на Кипър с мотив защита на това малцинство. От този момент до днес островът е разделен – на север е създадена непризнатата от никого освен от Анкара Севернокипърска турска република, а на югът, населен с гърци, си остава в държавата Република Кипър, която е член на ЕС от 2004 г.
В наши дни разделението на Кипър и свързаният с това статут на неговата изключителна икономическа зона в Средиземно море е
един от основните спорни моменти
между Гърция и Турция. Анкара твърди, че Севернокипърската турска република има свои териториални води и икономическа зона в морето, докато Атина отрича това. Спорът стана много актуален през последните десетина години, след като в източната част на Средиземно море бяха открити големи находища на природен газ.
Заплетена е и ситуацията с гръцките острови в Егейско море. Част от тях са много близо до турския бряг. Конвенцията на ООН за морското право предвижда, че 12 морски мили (22 км) около брега влизат в териториалните води на съответната държава и тя упражнява суверенитет върху тях. Това означава, че Турция би останала с незначителна икономическа зона в Егейско и част от Средиземно море, защото гръцките острови се редят като броеница покрай нейните брегове. Може би заради това Анкара не е подписала тази конвенция.
Лозанският договор дава егейските острови на Гърция, но й забранява да милитаризира тези от тях, които са близо до турския бряг. И тук обаче има едно обстоятелство, което предизвиква объркване. Додеканезите, група от 12 острова, югозападно от Турция, не са упоменати в Лозанския договор, защото по това време са владение на Италия. След Втората световна война обаче италианците са принудени до отстъпят тази островна група на Гърция. Съответно Атина казва, че за тях не важи клаузата за демилитаризация. А най-източният от тези острови – Кастелоризо, е само на 2 км от турския бряг.
Най-сериозната досега гръцко-турска криза
в Егейско море се случва в края на 1995 и началото на 1996 г. на двете необитаеми островчета от групата на Додеканезите, носещи името Имия (или Кардак на турски). Най-напред 2 турски изтребителя влизат в гръцкото въздушно пространство. Те са посрещнати от гръцки самолети и в завързалия се бой единият турски изтребител е свален. След това през януари на няколко пъти гърци и турци издигат своя флаг на едно от островчетата Имия. Следва десант на турски спецчасти, в отговор на който гърците пращат военен хеликоптер, но той претърпява авария и се разбива. Загиват 3 гръцки офицери. Кризата затихва след намесата на САЩ и НАТО. През 2018 г. има ново изостряне около тези острови, след като турски катер на бреговата охрана удря гръцки и му нанася сериозни повреди.
В последно време гръцко-турският конфликт е разпалван периодично от войнствена реторика, идваща най-вече от Анкара. През лятото президентът Ердоган каза, че турската армия може да пристигне в Гърция „посред нощ“ и „да направи това, което е необходимо“. През миналата седмица пък Турция привика гръцкия посланик в Анкара, за да протестира срещу разполагането на десетки произведени в САЩ бронирани машини на егейските острови Самос и Лесбос.
На фона на това ескалиращо напрежение между Гърция и Турция мнозина се питат можем ли да очакваме реален военен сблъсък на южния фланг на НАТО? За да отговорим на този въпрос, е добре да погледнем съотношението на силите. Турция е около 8 пъти по-голяма държава от Гърция, а икономиката й е 3 пъти по-голяма от гръцката. По отношение на военната сила обаче превъзходството на турците не е толкова явно. След рязкото обезценяване на турската лира през последните месеци и резкия скок на разходите за отбрана на Атина през тази година сега военният бюджет на Турция е само с 50% по-голям от този на Гърция. По отношение на броя на бойните самолети, хеликоптери, танкове, бронирани машини и артилерийски единици превъзходството е на страната на Турция в приблизително съотношение 2 към 1 (виж таблицата).
Гърция обаче се превъоръжава изключително интензивно, само през тази година ще похарчи 3,4 млрд. евро за ново въоръжение. Атина е поръчала във Франция фрегати и самолети „Рафал“, а в САЩ – хеликоптери MH60R. От Германия се очаква да модернизира до 700 гръцки танка „Леопард“. Но
перлата в короната на гръцката военна мощ
ще бъдат супермодерните американски изтребители Ф-35. Предвижда се 20 от тях да бъдат доставени през 2028 г. Това усилване на Гърция ще бъде особено болезнено за Турция, защото самата тя бе демонстративно изключена от програмата на Ф-35 заради покупката на руските противовъздушни комплекси С-400. А Анкара разчиташе на 100 броя Ф-35. Много е вероятно притежаването на най-новите американски изтребители да позволи на Гърция да надмине своята съседка по въздушна мощ или поне да се изравни с нея. А по отношение на военноморските сили гърците и сега изостават съвсем незначително от Турция. Трябва да се има предвид, че евентуална война между двете държави би се водила предимно във въздуха и в морето, което означава, че турската страна няма как да се възползва от по-мощните си артилерия и пехота. Ако конфликтът обаче е дълъг, Турция ще може да разчита на мощната си военна индустрия.
Много важни са и геополитическите обстоятелства, които биха разубедили Ердоган да започне война срещу Гърция въпреки турското военно превъзходство. Първо, самата Турция съседства с два сложни конфликтни региона – Близкия изток и Кавказ. Турската армия редовно извършва операции срещу кюрдите в Сирия и Ирак, помагаше индиректно и във войната на Азербайджан срещу Армения преди 2 години. Това означава, че гръцкото направление не е единственото за турските военни и те не могат да му отделят целия си наличен ресурс. Освен това през последните 2–3 години се наблюдава отчетлива тенденция за преориентиране на американската политика – Гърция се превръща в основен военен съюзник в Източното Средиземноморие и това става за сметка на Турция. Почти сигурно е, че при сериозен въоръжен сблъсък между турци и гърци американците ще дадат рамо на Атина. От миналата година твърдо зад гърба на Гърция стои и Франция. През септември 2021 г. Атина и Париж подписаха военно споразумение за взаимна защита.
Изводът е, че военното превъзходство на Турция над Гърция не е толкова очевидно, че да изкуши президента Ердоган да нареди нападение срещу гръцките острови. А и геополитическите последици от такъв ход биха били ужасяващи за Анкара. ЕС вероятно би наложил санкции на Турция, за да защити своя член Гърция и това би имало катастрофални последици за експортно ориентираната турска икономика. Иначе НАТО няма как да реагира, защото там решенията се вземат с консенсус и Турция и Гърция могат да блокират всяка стъпка, която е в тяхна вреда. В крайна сметка, ако букмейкърите приемаха залози за това, дали ще има война между Турция и Гърция, веднага бих заложил на отговор „не“. И то не в обезценяващи се турски лири, а в евро.
